Можем да определим като катерачи от старата школа, тези които помнят времето от „преди Шарма“. От тийнейджърските си дни, на дете чудо, до неговите духовни 20 години, Шарма е превзел нашето въображение, вдъхновявайки ни не само със своите маршрути – Necessary Evil, The Mandala, Realization, Witness the Fitness, Dreamcatcher, Es Pontas, Jumbo Love – но също и със своята човечност. Шарма беше толкова любезен и толкова добродушен, че когато се появеше на националния шампионат или X Games, изглеждаше така сякаш не е на мястото си. И когато той спечелеше, сякаш победата принадлежеше на катеренето само по себе си, един триумф над състезателната и нарцистична мания, която покваряваше нашето изкуство, наречено спорт. Също така, неговия free-swinging стил беше страхотен за гледане.
Шарма е направил всичко, което „следващото поколение“ трябваше да направи в скалното катерене. Той поставя нови стандарти за 15 години – половината от живота му. И сега, на 23 април, той навършва 30 години.
Ние се срещнахме със Шарма през октомври, пред магазин за гевречета в Болдър, Колорадо, където той беше дошъл да направи презентация с благотворителна цел. В три часовото интервю стана ясно, че той все още е толкова надъхан колкото беше като един слабичък 15-годишен, лагеруващ на върха на катерачния свят. Той твърдо вярва, че най-трудните му маршрути тепърва му предстоят. Но сега има къща, приятелка от три години и куче. Брадичката му е посивяла малко и има да сподели мъдрост за катеренето, която всички можем да възприемем. Което не е изненадващо. Атлетичния подарък е даден от природата, но за да може подаръка да продължава да дава, философия трябва да издържи на времето. Тази на Шарма е издържала.
Снимка: Буун Спийд
Имаш публичния образ на „духовен катерач“. Това правилно описание ли е?
Имам чувството, че съм описван по този начин. Хората, които ме интервюират се опитват да ми препишат определен образ, нали разбираш? Не че не е истина, но същевременно чувствам, че по този начин не се разказва цялата история. Мисля че целта е да бъдеш верен на себе и толкова неподправен колкото можеш. А не стратегически да изграждаш определен образ.
Като професионален катерач, как се придържаш към реалността?
Мисля, че когато и да съм ходил да катеря, съм го правил, защото наистина съм искал да отида и да катеря, а не понеже съм се опитвал да надмина някой или да докажа нещо на света. Има част от моето катерене, което е професионално – което е като работа. Но чувствам, че съм намерил начин да разгранича тези неща. Ако отида на търговско шоу, на състезание или на презентация, тогава съм на работа, бъдейки професионален катерач.
Въпреки това не чувстваш ли, че на някои от изкачванията просто си се опитвал да си свършиш работата? Това дали все още ти се случва?
О, да. Разбира се, че се случва. Това е постоянен процес. Това е като да учиш едни и същи работи наново и наново – нещо като всеки маршрут. Трудно е да имаш това чисто духовно предразположение. Нали разбираш, опитваш се да изкачиш маршрута, но това ти пречи да бъдеш себе си и да го катериш, както знаеш че можеш. Деня в който изкачих Realization, се почувствах някак си уморен, и си казах, каквото ще да става, ще се пробвам, само да запомня движенията. Предполагам че тогава се излъгваш да не ти пука за това, и си свободен да го направиш.
Мисля, че това е приложимо и при състезанията. По-често, когато имам успех на състезанията, отивам доста песимистично настроен за цялата работа. Винаги всички казват, че трябва да имаш много вяра в себе си и аз мисля че това е вярно, но за мен, номера е по-скоро да се отпусна. Ако вече съм се настроил, че няма да спечеля, тогава просто се отпускам и се забавлявам, и мога наистина да катеря добре понеже не се безпокоя вече за победата. Не съм намерил друг начин за това освен да се самоизлъжа, нали разбираш? Чисто и просто да се залъжа и да си говоря вътрешно по този начин.
Когато отиваш на състезание, всеки очаква да спечелиш. Сигурно е трудно – по някакъв начин каквото и да стане все губиш.
Да, наистина имам смесени чувства относно състезанията, защото в повечето случаи не се готвя за тях. Но се опитвам умствено да се настроя, че просто отивам да участвам в катерачното общество и да споделя катеренето си или да споделя себе си с други хора. За мен това никога не е било важно. Имам предвид, че състезанията са забавни, но 15 минути след състезанието махат хватките. За мен е много по-важно да направя нов маршрут и да усъвършенствам вижданията за скалното катерене. Да създам наследство, да създам нещо трайно. Никой не помни кой е спечелил тъпата Световна Купа през 1997, но хората знаят кой е направил Action Directe.
Разкажи малко за това как си израснал. Не си ли порастнал в уединена среда?
И двамата от моите родители са ученици на Baba Hari Dass. Когато се оженили, те възприели името Шарма. То значи „добра сполука“ или нещо от сорта. В същност е доста често срещано име в Индия. Ходих на училище в центъра Mount Madonna, в планините Санта Круз. Живях в Санта Круз и ходех на училище всеки ден, но не живеех в центъра.
Това твое минало повлияло ли е на ранното ти катерене?
За мен никога не е било да приемам нещата на сляпо. Добре. Аз съм катерач. Аз само ще катеря. Аз определено може да направя връзка с миналото ми и с приятелите ми Анди (Пувел) и Стърлинг (Кийн) и други близки приятели от Санта Круз. Не беше като да сме живели на велико катерачно място. Да стана известен катерач не беше нещо, което се опитвах да направя.
Какво те насочи по тази пътека?
Спечелих световния шампионат, когато бях на 14. Имах невероятни възможности като тази. Но когато станах на 17 получих много лоша контузия на коляното. Това беше много силно изживяване за мен, тъй като внезапно вече не можех да катеря. И до голяма степен бях заложил всичко на това. Бях завършил общото си образование в алтернативна гимназия, която направо приемаше жизнения ми опит като мое обучение. Когато бях на 16 пътувах на стоп из Франция с Томи Колдуел, катерейки и това реално беше моето обучение. Пътувайки се запознавах с различни хора. Предполагам, че не научих много математика.
Много от нас, които са учили в училище могат да кажат същото нещо.
Да, но аз наистина се бях посветил на катеренето – това беше всичко, което исках да правя. И след това ми се контузи коляното, и не можех да катеря за година. Това беше наистина труден момент за мен. Беше наистина депресиращо.
Какво беше завръщането ти след това?
Бях вероятно на 18 или 19 години, когато на едно търговско шоу се запознах с Кристиан Грифит. Вече бях пробвал веднъж да кача Realization и той ме насърчи да се пробвам отново. Той ми каза, че това е нещо, за което ще си спомням и ще се надъхвам. В този момент не бях сигурен, какво исках да правя, дали исках, може би, да се върна към училището. Чувствах че наистина съм имал добра кариера, че съм направил много неща, от тези които исках да направя, но си помислих, преди да направя нещо друго, това е определено едно нещо, което ми виси на главата, нали разбираш, тази Реализация.
Между пътуванията там, аз прекарах много време в Азия. В Япония, направих едно лудо пътуване, ходейки около 1000 мили около този остров (Шикоку, 1500-годишно будистко свято място), напълно сам, просто спейки в горите на Япония. Ходих в центрове за медитация в Тайланд, Бирма и Индия. Това беше голяма част от живота ми за известно време. И катеренето, за сравнение, беше толкова чуждо. Работих по Realization, и това беше като изключение. Бях наистина отчаян, когато си нараних коляното, и това ме накара да осъзная, че катеренето е доста мимолетно.
И така … Върнах се, намерих си приятелка, отидох до Майорка и напълно се влюбих в deep water soloing. Перфектна скала над океана, катерейки онсайт, от земята нагоре. Просто супер чисто.
Имаше ли някакви проблеми със спонсорите покрай контузията на коляното ти?
Наистина съм късметлия в това отношение. Бийвър (Теодосакис) от prAha ме познава откакто бях малко дете и винаги е имал много вяра в мен и е уважавал нуждата ми да израсна като човек. Чувствам се благодарен за това и в крайна сметка това подобри образа ми за тях. Просто съм имал възможността да бъда себе си и да имам свой образ, а на да бъда с такъв на типичен атлет.
Мисля че изкарах късмет, че не бях в играта. Не давах оценки на своите изкачвания. Можех да катеря както си искам и бях наистина щастлив да се запозная с хора като Джош и Брет Лоуел и заснех видео материал с тях.
Снимка: Буун Спийд
И така относно етикета ти на духовен катерач …
Това, което не харесвам относно идеята да бъда „духовен човек“ е че, като съм духовно извисен ще трябва да бъде винаги мирен, да бъда светец или нещо от сорта. Но ако се чувствам ядосан в определен момент, по-истинско е да си ядосан, отколкото да се опитвам да се правя на спокоен и мирен.
Живея в Испания от дълго време и хората са доста изразителни тук. Много огнени натури, но много верни на себе си. Разбираш ли, като да изразяваш себе си независимо дали си разочарован или каквото и друго да било. От това, което съм учил в будизма, това е целта, нали? Да не се опитваш да поддържаш определен образ, а да бъдеш себе и да показваш всяко настроение, което те обхваща.
Тогава заключението ми може да бъде „на 30 години Крис Шарма надраства стереотипа на духовния катерач“?
Да бъда определен по този начин определено ме накърнява лично. Както казах, напълно съм щастлив да говоря за това нещо. Просто не искам да си правя някакъв образ, сякаш съм някакъв светец или нещо от сорта. Разочаровам се и се сдухвам.
Риташ ли и крещиш ли по време на катеренията ти?
Е, не толкова много, но се случва. Може да е адски побъркващо да паднеш 50 пъти на последното движение, нали разбираш? И да се правиш, че всичко е ОК, че всичко е наред – това е пълна глупост. (Смее се). Чувствам, че съм научил много от Дайла (Ожеда). Тя е вярна на емоциите си, като типична огнена латино жена, нали разбираш? Но е вярна на чувствата си.
Сериозно ли е това с Дайла?
Да, заедно сме от три години или нещо от сорта.
Мислиш ли да се жениш?
Ще видим … Не го изключвам, разбира се.
Искаш ли да имаш деца някой ден? Мислил ли си за това?
Да, да разбира се. Мисля че да. Но, първото си е първо. Имаме си куче сега. Черен лабрадор. Чакси. Това е добро начало.
Кажи нещо за Каталуния и за къщата, която сте си създали. Как се чувстваш да си имаш истинска домашна база?
Това реално е първия път, в който имам нещо такова в живота си. Когато бях на три години, бях една седмица в къщата на майка ми и една седмица в къщата на баща ми. И реално съм на път, откакто бях на 10 години, не знаейки кое да нарека дом. Прекарвах много време в Испания и Дайла и аз просто си казахме къде ще живеем? И решихме да живеем в Лейда. Сега си имам място, където хората могат да дойдат да се видим и по този начин в крайна сметка създадохме общност там, където сме.
Опиши пейзажа там, където живееш.
Има много земеделски земи, овошки и неща от сорта. Маслинови дръвчета, лешници и праскови. Живеем в малко селце от около сто човека. Почти е като да идваш към Долината (Йосемити) през Марипоса или нещо такова. Подобен климат, може би 2000 фута надморска височина и най-близката скала е на 10 минути пеша.
Каква е типичната ти седмица в къщи?
Ами, зависи. Когато е катерачния сезон, решаваме „няма да правим нищо вкъщи“. Катерим пет дена от седмицата, винаги отивайки на скалата, карайки много. През зимата става тъмно доста рано, така че дори да е час и половина път обратно към вкъщи всичко е наред.
Имаш ли някои наистина изключителни проекти, над които работиш?
Имам два проекта в главата ми в момента, те са в Маргалеф. Първия е First Round, First Minute и има още един, на който поставих болтовете миналата есен (Perfecto Mondo). Така че се опитвам да се фокусирам, нали разбираш, върху няколко неща в момента, да не се разпростирам прекалено.
На колко проекта си сложил болтове, но не си ги изкачил?
Вероятно 10.
Отказал ли си се от част от тях в полза на следващото поколение?
Има един в Олеана, от който до известна степен съм се отказал, но съм направил всички движения. Всяко отделно движение е наистина, наистина трудно и мисля че без съмнение е 15с или d – наистина злобен. Но има и наистина малки хватки и те не са ми силна черта.
В миналото винаги концентрирах цялата си енергия на един маршрут. Като например ще отида до Кларк Маунтин и ще съм на бивак там в пустинята и ще стоя докато не го мина. И това беше страхотно изживяване, но е трудно да водиш ежедневен живот и винаги имаш тези ограничения. Бъдейки в Испания, имам тези проекти, тези изумяващи футуристични линии, по които работя, но мога да смеся това с ежедневния живот и да имам и домашна база.
И това ти е за първи път.
Готов съм да улегна малко, нали разбираш? Мога да си бъда вкъщи, а не да спя на пода или да съм на палатка някъде навън на произволно чуждо място, с което нямам каквато и да е връзка. Чувствам се малко по пълен и цял. И чувствам, че мога да работя на по-трудни маршрути понеже не трябва до такава степен да си планирам времето.
Мислиш ли, че моментните ти проекти ще бъдат най-трудните?
Да, със сигурност. Част от нещата, по които работя ще бъдат по-трудни от всичко, което съм правил до сега. Но всичко губи своята значимост, от определена гледна точка, защото има толкова много трудни маршрути, че никой не изпъква пред другите.
Чувствам, че веднага щом изкачиш следващата категория, всички казват „Добре, кога ще качиш следващата по-трудна категория?“. А нещата не стават по този начин. Отне ми нещо от сорта на седем години, за да стигна от 15а до 15b. Нещата не стават така, като да си кажеш качих няколко 15b – кога ще стигна до 15с? Не е толкова просто. И не трябва да бъде. Всеки път, когато се качи категорията, изглежда че разликата трябва да е значителна.
И аз съм супер мотивиран на много различни видове маршрути. Готино е да направиш дълъг маршрут като Jumbo Love и също е готино да направиш къс болдър.
Някои от тези проекти по-къси ли са?
Да нещо от сорта на 12 метра. Винаги съм обичал да катеря болдъри. Където живеем, няма много болдъри, но някои от тези къси маршрути имат болдъри V14 част от тях. Наистина е готино да си в това състояние и да се катериш яко все едно катериш болдъри.
Аз просто смесвам нещата и винаги се опитвам да преоткрия нещо, предполагам. Да вземеш болдър катеренето и катеренето на маршрути и да се опиташ да смесиш по някакъв начин тези стилове заедно. Мисля, че това ми помага да остана надъхан.
Снимка: Буун Спийд
Говорейки за смесване, малко си навлизал и в други дисциплини, като катеренето на Moonlight Buttress и The Rostrum. Имаше слух, че веднъж си отишъл в Долината на Йосемити с идеята да минеш онсайт The Nose. Вярно ли е?
(Смее се.) Еми, аз и моя приятел щяхме да се пробваме. И на всеки маршрут, на който се пробвам, ако ми е първи път се опитвам да го мина поне флаш, нали схващаш? Това опитвам винаги. Ние тръгнахме и минахме първите седем въжета и паднах на движение, което беше някъде 12с …
Седем въжета нагоре – тези траверси към Stoveleg Cracks?
Да точно там. Та това е нещо към което бих искал да се върна. Не знам дали постъпихме правилно стратегически – влачехме нагоре екипировка и други работи и накрая фиксирахме въжета, за да слезем до земята. На следващия ден, като се събудихме и двата бяхме много изморени. Ние се чувствахме така сякаш, о, мисля че просто ще отидем да качим някой болдър.
Би ми харесало да направя още от това катерене високо над земята. Да хвана това, което съм направил в спортното катерене и да го приложа на дълги маршрути. Ще се радвам да намеря, някоя готина, 600-1000 футова стена в надвес и да намеря 5.15 по нея. Но чувствам и има още работа за себе си в катеренето на спортни маршрути на едно въже, някой подобрения, които искам да направя и някои по-трудни маршрути, които искам да направя преди да продължа нататък.
Но на 30 години, времето лети …
Може и да съм готов, нали разбираш …
Да улегнеш. Имаш си къща сега, и куче …
Може и да съм готов, всъщност, но има няколко проекта, които се надявам че ще мога да кача тази есен. И обичам да правя нови маршрути, много повече от това да изкачвам вече съществуващи такива. Това е такъв затворен процес – да видиш нещо, да си мечтаеш че е възможно и после наистина да си скъсаш задника от работа да го направиш възможно и да го пробваш.
Та, да се върнем на по-преден въпрос. Твоята нова домашна база – това е следващата стъпка за теб, за да можеш да катериш по-трудни маршрути?
Да, разбира се. Някои от най-силните катерачи сега са от Испания, и където ние живеем е реално както е било в Южна Франция през ранната част на 1990-те години, нали разбираш? Сега, има реално 15 5.15-ки на час и половина път един от друг. Така че това е наистина специален момент в Испания.
И искаш да кажеш, че не можеш да достигнеш до нови нива, ако постоянно пътуваш по света?
Бях в Китай предната година, до Янгшу и сложих болтове на четири страхотни маршрута, наистина готини проекти. Но бяхме там за три седмици и нямаше време да кача никой от тях. Както казах, да сложиш живота си на пауза и да отидеш на бивак в пустинята Мохаве е стресиращо за твоите връзки с хора. Наистина е супер готино, че Дайла дойде с мен, някъде пет пъти до Кларк Маунтин. Тя се оглежда, и ми казва: „Не разбирам, има милиони скали в Испания …“
Наистина си струва да откриеш един маршрут по този начин, но в играта на откриване на трудните маршрути, не е като да може да изкарваш по един всяка седмица. Или всяка година. Иска се да укрепнеш – това е мръсната работа.
Тоест сега гониш цифрите.
Да, да интересно е. Хората ме питаха, защо започнах да категоризирам нещата отново. Аз се чувствах, сякаш, виж това не е най-важното нещо, но в същото време, да не обръщаш внимание на това е като да си леко сляп, нали разбираш? Но за мен нещата ще са, винаги повече да открия готини маршрути – това е мотивацията да пробваш нещо трудно.
Как смяташ, че ще останеш свързан с катеренето, когато вече не си професионален атлет?
Ами, извън катеренето, като гледам как професионалните атлети еволюират през живота си, имаш хора като Тони Хоук, които винаги остават в час с нещата и всичко. И имаш хора като Майк Тайсън, които се саморазрушиха …
В която посока се виждаш да потеглиш?
(Смее се.) Надявам се не в тази, при която ще се саморазруша. Тъкмо говорих за това с Буун (Спийд) тази сутрин. Буун е супер пример – остава свързан с индустрията чрез дизайна и фотографията.
И как го виждаш за теб?
Ами, аз всъщност съм наистина мотивиран върху дизайна на обувки в момента. Отивам в Evolv утре. Още работя с детски лагер за катерене наречен, Yo Base Camp – един от най-добрите ми приятели Анди Пувел и жена му Лиса, просто компания мама и татко – правейки стипендиантски фонд за тях, наречен Шарма Фонд. Имах много подкрепа от местната катерачна общност и без тази подкрепа, знам че не бих бил тук днес.
Но за момента си още атлет …
Супер съм надъхан да продължавам да вдигам нивото още колкото мога, но зная и съм наясно, че ще дойде момент, в който няма да съм най-добрия катерач. Това, което видях, пътувайки през цялото време – имах много преживявания, срещах готини хора, направих много запознанства, но никога да не достигах до някъде с тях. Моето семейство са приятелите, които имам, защото нямам братя и сестри. Майка ми почина и никога не съм бил супер близък с другите ми роднини. Исках да започна да изграждам нещо, така че след десет години, когато нямам сили и съм преминал върха на славата си и …
Няма вече презентации …
Това е просто жалък образ. Така че, бъдейки в Испания целта е наистина да открия баланс. Продължавайки катеренето си, но още опитвайки се да развия нещо повече, което е като мой живот.
Имам в предвид, че и в момента усещам, че голяма част от напрежението го няма. Има ново, по-младо поколение да бута напред нещата към нови граници. По-голяма част от напрежението е върху тях. На мен все още ми доставя удоволствие, тъй че защо не? Все още съм добър, все още съм надъхан, не искам да подхождам към нещата от перспективата, че се опитвам да се задържа за нещо. Чувствам се наистина щастлив, че имам къща и момиче, при които да се върна.
От Jeff Achey
Превод от английски: Станко Йончев
Източник:http: www.verticalworld.net
