Клуб по катерене и алпинизъм НСА

Търсене
Close this search box.

Изминаха 40 години и все още се питам:

Защо допуснахме тази трагедия?

 От Джамбо

На  12 април, с Тодор Григоров и Стамен Станимиров, слизам за възстановителна почивка до заслона Горак Шеп. След два дни се връщам в базовия лагер и Христо ме посреща с думите: „Днес първата работна група, с ръководител Кънчо Долапчиев, излиза към лагер едно, а утре ти тръгваш с втората група, за да изнесете всичко необходимо за оборудване на лагер четири и лагер пет. На следващия ден ние двамата с Ринджи поемаме към върха.“ Да, сега разбирам защо той положи толкова усилия, за да се освободи от моето присъствие в базовия лагер и така настоятелно ме принуди да сляза до заслона, дори ми даде на заем рупии за храна и спане. Онемявам, но все пак го питам: „Ти добре ли си? Още не сме изградили лагер четири и лагер пет, никой не е достигал тази височина и хората не са аклиматизирани, а ти взимаш това неразумно решение. Помисли за себе си, защото няма да можем да ти помогнем. Оставаш без тил“. А той, афектиран от моите думи, ми отговаря на висок тон: „Писна ми да гледам този връх. Не разчитам на никого. Ще го изкача и докато вие се организирате и аклиматизирате, с Ринджи ще се поразходим, за да огледам южната стена на Анапурна. През следващата година планирам  да направим до този връх приятелска експедиция с кремиковските алпинисти и теб съм включил в нашата група“. Ново двайсет, защо до сега не ми е казвал какво е замислил. Разбирам, че това може да е убедителен мотив, за да бърза, но не го оправдавам. За успешното изкачване на Еверест е необходимо да изградим и оборудваме пет междинни лагера, дори е препоръчително над камината на Манфреда, на височина 8350 м., да направим шести лагер. Имаме перфектен тактически план, в който работата ни е разпределена равномерно, за всяка една от четирите групи, по дни, по часове и за да успеем ще трябва да изпълним написаното в него и в средата на месец май, когато условията са най-благоприятни, да щурмуваме върха. За да стигнем до тук, всеки един от нас е положил много усилия, всички сме добре подготвени и имаме реална възможност да повторим успеха на съветските алпинисти през 1982 година масово да изкачим върха. При тази промяна на графика за изпълнение на тактическия план всичко отива по дяволите. Не ми се иска да повярвам, че това се случва. Разбира се, не съм изненадан, защото Христо покани Аврам да стане ръководител на експедицията с уговорката той да го слуша и каквото му каже Христо, това да се прави. Не мога да променя това неадекватно решение, дори нямам представа как останалите участници го приемат и мълчаливо се включвам в подготовката на екипировката, която утре ще изнесем по маршрута.

В утрото на 15 април групата ни в състав Джамбо, Костас, Динко, Запрян и шерпите Мингма и Анг напускаме базовия лагер и се отправяме към лагер едно, където нощуваме. Сутринта, около седем часа, Христо се обажда да изпратя някой до горна станция на въжената линия, който да спусне каретата и  да изтегли техните раници. Питам кой иска да свърши тази работа и всички навеждат глави. Усещам тяхното нежелание да помогнат и без излишни приказки тръгвам сам, спускам каретата и изтеглям двете раници. Не поглеждам часовника си, търпеливо ги изчаквам и тримата заедно слизаме в лагера. Христо и Ринджи остават тук, а нашата група се насочва към лагер две. Все още не сме аклиматизирани и с тежките раници бавно пълзим по стръмния леден склон. Преодоляваме скалната бариера и в следобедните часове в лагер две се застъпваме с групата на Кънчо, която по график днес трябва да е в лагер три. На следващия ден Христо и Ринджи се изкачват при нас и продължават към трети лагер. След тях тръгва и групата на Кънчо, а ние оставаме още една нощ в пещерата на лагер две. Графикът за придвижване на работните групи е нарушен и сега Христо може да разчита единствено на себе си и на шерпа Ринджи. От лагер три те излизат напред и около 14 часа достигат до мястото за четвърти лагер, където опъват своята палатка. В късните следобедни часове Кънчо и Слави се изкачват при тях, оставят товарите, които носят и се връщат в лагер три, където нощуват. На следващия ден с тях се разминаваме и в едната палатка на лагер три нощуваме със Запрян. На сутринта правя многократни опити да го разбудя за закуска, помагам му да седне, а той с блуждаещ поглед отново пада по гръб. Съдействам му да се облече, да си обуе обувките, прехвърлям багажа от неговата в моята раница и му казвам да тръгне към долните лагери. Динко и Костас вече са готови и тримата последователно се включваме във въжето на парапета, по който излизаме на билото на Западно рамо. От тежестта на раницата раменете ми увисват и имам усещането, че вратът ми всеки момент ще се отдели от тялото ми. Дишам тежко, а от време на време раницата ми нарушава баланса и ме тегли към отвесите над Западен циркус. По дългото близо два километра било се опитвам да стъпвам стабилно, защото едно подхлъзване ще има фатален край. Още не сме достигнали до лагер четири, а Христо и Ринджи вече монтират своята палатка на височина 8120 метра и правят щурмовия лагер. Вечерта за последен път чувам гласа на Христо: „Джамбо, не тръгвай към кулоара на Хорнбайн, защото има дълбок нестабилен сняг и много лабилни скални плочи. Ще се видим утре. До утре…“

Сутринта на 20 април Костас и Динко поемат към базовия лагер. Оставам сам и не мога да си намеря място от притеснение за Христо и Ринджи, които в момента се движат към върха. Обаждам се на Аврам, че тръгвам нагоре, а той сърдито ми отговаря да изчакам следващата щурмова свръзка, която скоро ще бъде при мен. За да се освободя от напрежението непрекъснато си намирам някаква работа. Известно време стабилизирам палатките, след което правя разкопки около останките от предишни биваци и намирам много вкусни неща за хапване. Радиостанцията ми е включена на постоянно подслушване и с нетърпение очаквам да чуя гласа на Христо. Става 12 часа и отново се обаждам на Аврам, че няма да чакам повече и тръгвам към лагер пет, а той заповеднически ми отговаря да изчакам Людмил и Стамен. Нямам представа в момента те къде са и колко време трябва да ги чакам, но от радио-разговорите разбирам, че Христо се изкачва сам, а Ринджи слиза към щурмовия лагер. Изведнъж от нищото пред мен се появяват Мингма и Анг, които носят по три бутилки кислород и видимо не изглеждат добре. Явно и шерпите се нуждаят от по-дълго време за аклиматизация. Изваждам бутилките от двете раници, угощавам ги с компот от сушени сливи, който съм направил от трофейните находки, и те веднага тръгват обратно. Отново оставам сам и едва към 18 часа в лагера пристигат Людмил и Стамен. От тях научавам, че по маршрута се придвижват още няколко щурмови свръзки. Какво безумие! Хората не са аклиматизирани, а са определени за изкачване на върха.

В 18.15 по радиостанцията от базовия лагер Стефан Калоянов поздравява Христо за успешното му изкачване. Не чувам гласа на Христо, защото отвесните скали се явяват като преграда на сигнала и не мога да му кажа колко много се радвам, че успя. Сега той е най-щастливият човек на планетата. Поздравления, но съм притеснен дали ще има сили да се върне? Въпреки голямото му закъснение за изкачването на върха съм убеден, че той ще успее да слезе при Ринджи, който го чака в лагер пет. Не се съмнявам в това и с нетърпение очаквам утрешния ден, когато ще мога лично да го поздравя. След обилната вечеря, която съм стъкмил от трофейните деликатеси, Людмил и Стамен заспиват бързо, а моите очи не се затварят. След полунощ радиостанцията пропуква и се стряскам от виковете на Ангел: „Не заспивай… ти си голям мъж, Христо, не заспивай…“ Притеснението ми се засилва и се захващам да топя лед, за да подготвя закуската и много преди разсъмване приканвам Людмил и Стамен да стават. Усещам, че Христо се нуждае от нашата помощ и е наложително бързо да се организираме и незабавно да тръгваме към него. Едва след няколко часа неуспешни опити да ги разбудя, Стамен повдига глава и ми казва да се обадя на Аврам, че не се чувства добре и остава в лагер четири. Подавам му радиостанцията, за да го направи лично и след малко Людмил се раздвижва, но едва след 10.30 двамата излизаме от палатката. В далечината, по снежното поле пред нас, забелязвам Ринджи. Изчаквам го, връщам се обратно и му помагам да влезе в палатката, а той със сълзи на очите, напълно изтощен и съкрушен, повдига ръка по посока на върха и не спира да повтаря: „Кристо, Кристо, Кристо…“. Утешавам го, давам му да пийне чай и когато се посъвзема малко тръгвам след Людмил. По средата на снежното поле го настигам, минавам напред и постепенно увеличавам дистанцията. В притихналата сянка на гиганта чувам виковете му, че от базовия лагер призовават всички по маршрута да се движат с изкуствен кислород, защото Христо е в критично състояние и се нуждае от нашата помощ. Поредната закъсняла реакция на „главния ръководител“. Изваждам маската, поставям я на лицето си, но не знам как да включа маркуча в бутилката. При провеждането на инструктажа и тренировъчните занимания за ползването на тези екстри бях в района на Горак Шеп. Изчаквам Людмил, който набързо ми показва как става и какъв дебит от кислород трябва да ползвам на тази височина. Правя го, но вместо да се чувствам по-комфортно маската ме задушава и я свалям. В последствие разбирам, че клапанът на смесителя е заклещен. С изкуствения кислород Людмил напредва бързо и се насочва надясно към хаотично натрупани раздробени скали. Следата от Ринджи води на ляво към добре оформена камина, в която забелязвам фиксирано въже. Викам силно, но Людмил не се обръща, може би не ме чува, и продължава по избрания от него път. Влизам в камината, включвам жумара във въжето, натоварвам го и то се свлича в краката ми. Връзвам единия му край за кръста и с катерене достигам до мястото, където е срязано. Зад ръба намирам установката от клинове, проверявам ги, фиксирам въжето и продължавам между скалните зъбери. След малко с Людмил отново сме заедно и на бегом се впускаме към клюмналата палатка в лагер пет с надеждата, че Христо е в нея. Но уви, вътре са само два празни спални чувала и тенджерка със замръзнала попара по дъното. Денят преваля и въпреки това решаваме да продължим към Христо. Людмил слага единия спален чувал в раницата си и ми казва: „Ти направи топли напитки и тогава тръгни.“ Стопявам сняг, за да измия тенджерата и след това правя гореща вода за чая. Притеснявам се и бързам, но тези процедури ми отнемат много време. Докато примусът буботи стабилизирам палатката, напълвам термоса и бързо тръгвам към камината на Манфреда. Преди да вляза в скалния лабиринт чувам звуци от падащи камъни. За късмет оставам невредим и докато ги наблюдавам как застрашително прелитат край палатката забелязвам Ринджи, който след всяка крачка спира и се подпира на щеките. Недоумявам как е събрал сили отново да се изкачи до тук, но става тъмно и трябва да взема бързо решение на къде да продължавам. Човешко е първо да проверя дали Ринджи е добре и след това да тръгна нагоре. Слизам при него и виждам, че той наистина се нуждае от подкрепа и му помагам да стигне до палатката. Състоянието му е критично, а нямам радиостанция и не мога да се консултирам с доктора. Излизам от палатката, за да напълня чохъла с чист сняг за течности и забелязвам в горната част на камината светлината от челника на Людмил. Скоро при нас влиза Иван, който е тръгнал от лагер три, прескача лагер четири и с добро темпо се изкачва до тук. По неговата радиостанция се свързваме с доктора. И така, без спални чували, седнали на влажния под в заскрежената палатка, двамата с Иван непрекъснато проверяваме пулса на Ринджи, наливаме го с течности, даваме му медикаменти за усилване на сърдечната дейност, за подхранване на мозъка и до разсъмване се опитваме да го стабилизираме. През цялата нощ очаквам да чуя гласа на Христо, но по радиостанцията звучат само призивите от базовия лагер: „ Христо, ако ни чуваш натисни комутатора …“ и накрая: „Всички, които са по маршрута, да слизат надолу“. Страниците на палатката започват застрашително да се огъват, да  плющят, да блъскат телата ни и става непоносимо. Изваждаме Ринджи от спалния чувал, а той със сълзи на очите продължава да изговаря името на Христо. Изчакваме Людмил и четиримата, като изпаднали войници от загубената битка, напускаме лагер пет и влизаме в центрофугата на разразилата се буря. Подминаваме съборените палатки в четвърти лагер и с много усилия трудно достигаме до снежната пещера в лагер две.

На следващия ден Еверест се укротява и първия, когото виждам в базовия лагер, е Аврам. Седнал на камъка зад палатката на столовата, наклонил глава на една страна, той ме гледа с безизразен, безразличен поглед и дума не продумва, а зад него, вътре в столовата, касетофонът свири на пълни обороти и сякаш нищо не се е случило. При тази делнична атмосфера, която заварвам, няма да се изненадам да чуя и скандирания: „Кралят умря, да живее новият крал“. За секунда се спирам и с болка, потресен от видяното, директно се вмъквам в палатката, а вътре не мога да си намеря място, сядам, изправям се, лягам, отново сядам и непрекъснато разговарям с празния спален чувал на Христо. Задавам му въпроси, но отговори не получавам. Много въпроси задавам и на себе си, въпроси, които и до ден днешен ми нарушават съня. Можех ли да помогна на Христо? Защо послушах Аврам и цял ден бездействах в лагер четири, за да изчаквам следващата щурмова свръзка? Защо не тръгнах веднага нагоре, за да бъда по-близко до него и при нужда да му помогна? Защо на следващия ден с Людмил тръгнахме толкова късно? Да, можех да му помогна, но не го направих, не проявих самоинициатива. Защо? Защо?…  Може би защото бях сигурен, че той ще се справи сам, че ще успее да се върне при нас… Да, допуснах много грешки и не успях да му помогна, но в интерес на истината Христо надцени своите възможности и в стремежа си да бъде първият българин на Еверест, първи по този труден маршрут без да използва допълнителен кислород, първи изкачил върха през месец април, когато времето е нестабилно и температурите над 8000 метра са около минус петдесет градуса, той подходи самонадеяно, наивно по детски, промени тактическия план, загърби целия колектив и тръгна на своя глава. Вярно, той успя да осъществи своята мечта, но остана завинаги в ледената прегръдка на гиганта. А някои казват: „Не питай за цената на мечтата.“ Да, така е в алпинизма, тръгваме и не знаем дали ще се завърнем. В стремежа си да сбъдваме своите мечти приемаме риска, но когато той е много голям, когато преминава границите на допустимото, това вече е пълно безумие.

Времето отново е намръщено и мрачно. Заваля пухкав сняг и там горе бял саван покрива тялото на Христо, а над него черни облаци обвиват върха на върховете. В палатката продължавам да разговарям с празния спален чувал. Опитвам се да анализирам как и защо допуснахме тази трагедия, но в главата ми бушува толкова много болка и скръб, която затъпява мисловната ми дейност и не успявам да намеря адекватен отговор.

От Джамбо – tdjambo.wordpress.com

 Снимки предоставени от Петко Тотев
Еверест 1984

Вашият коментар