Всичко започва в 7.30ч. на паркинга на НСА. Много сънени очи. Мрачно време. Стамбата оптимистично обяснява наред “Няма проблеми!” Появява се и Люси…с брадва в ръцете. Кадър достоен за филм на Тарантино. Дестинацията е Враца, но поради метеорологичните условия, денят започва в микроклиматното балонче на Лакатник. Започва и със светната лапичка на арматурното табло на буса, но за нея по-късно.
Стигаме Вражите дупки. Времето е с нас. Денят е динамичен. Макар за Боби това са първи скали, се връзва и води без да се ослушва. През деня, докато гумата на еспадрилите ни се амортизира, животът в нас регенерира. Просто кеф! Здрачава се и дъждът решава да ни изгони от Лакантик, а ние приятно уморени, леко подгизнали и хубаво огладнели се натоварваме на буса и палим към Враца.
Палим, палим…ама аварийна лампичка от сутринта решава, че й е писнало да предупреждава и след като спираме отговорно на първия сервиз, който виждаме в село Елисейна, бусът отказва да запали. И пак късмет! Спрели сме добре и точно пред сервиз. Майсторите, обаче, не успяват да измайсторят нищо. Дъждът се сипе. Стомасите стържат. Бусът все така не пали. Романтично сме сгушени на топло вътре като в Дядовата ръкавичка. Проблеми няма, само решения. След няколко телефонни обаждания имаме план. Ратракът е по път, единствената кола с нас качва двама и хваща пътя за Враца, а останалите чакат Ичи и Жоро да се притекат на помощ от София. Клубна сплотеност! В крайна сметка ние всички стигаме до изначалната дестинация, докато бусът ни се оказва не там където трябва. Късно било, шофьорът на ратрака разбрал – недоразбрал, това е. Ичи ни влиза в положение и оставя за всеки случай колата си. Жоро си го прибира към София, а ние си лягаме надявайки се бусът да не бъде разглобен и разпродаден.
Нов ден, нов късмет. Добре че Гогата е “мулти” и катери ‘multipitch’ мултифункционално, комуникирайки си с местните майстори, замесени в аферата ‘Белият бус’. Та, возилото ни в крайна сметка намира правилния сервиз и още същият ден се завръща при нас като нов. Не само късметът е с нас, времето и днес е на наша страна. Идеалните условия за Враца. Слънцето целува сълзите на дъжда по скалата и тя ни се усмихва приветливо. Денят е цветен – с нови цветни въжета; нови уоки-токита; забавни моменти; букет от турове и цял репертоар от различни рапели. И дали от слънцето, дали защото съм руса или просто защото на всеки може да се случи, пускайки рапел, моя милост се изгуби. Да! Болтове тук, болтове там…болтове няма. Уж всички са на 20-30 метра от мен, а аз вися някъде покрай скалата и за миг се чувствам като във филма Touching the Void. Уоки-токито ми се „бъгва“, подминавам площадката и ей на – първа евакуация. Както Стамбата казва докато ме евакуира: “Е, ако не беше станало, нямаше да видиш как се прави!” Денят продължава активно и завършва под звуците на аса на врачанските музикални миксове, чиито репертоар смело лавира от стари градски песни, през златни ретро чалга хитове до френски шансони.
На третия ден компания ни прави вятъра – от онзи дето те хваща на танц без да те пита дали искаш. Това, обаче, не попречи на selfie-тата и фотосесиите по площадките и върховете на туровете. Все пак, важно е и да се отчете административна дейност, с цел архивиране на приключенията. За да няма съмнения къде сме били, някои от нас оставиха и от ДНК-то си по цепките и камините като доказателство.
Тези три дни събраха в себе си много цветове – от тези на екипировката до емоционалната импресия, която всеки от нас изпита. Началният скептицизъм породен от мрачното време даде път на поредица от приключения в прекрасни условия. По теория на вероятностите понякога се случва най-невероятното!
Текст:
Цвети Игнатова
