МАТЕРХОРН – КРАСИВ И СВИРЕП

Написано от patriotbg | декември 14th, 2013

Статията е прочетена 10074
Един от най-красивите върхове на земята е разположен на границата между швейцарския кантон Валис и италианската провинция Пиемонт. Неговата стройна гнайсова пирамида има почти идеална геометрична форма, с остри ръбове и шеметни стени. Самотен и изолиран от другите четирихилядници в главната верига на Пенинските Алпи, той прилича на гигантски обелиск, устремен към небето. Швейцарците го назовават Матерхорн а за италианците той е Монте Червино /на френски – Мон Сервен/. Очарователната му красота е превърнала планинските селища Цермат и Брьойл /Червиня/, сгушени в долините от двете страни на планината, в световни алпийски центрове. Този съвършен връх е като магнит за алпинистите от всички краища на планетата. Много са тези, които идват тук само за да се полюбуват на красотата му. Други предприемат изкачвания по острите му ръбове. А по-добрите катерачи насочват погледите си към неговата северна стена, която внушително се издига над ледника Змут и наподобява огромен лабиринт от скали и лед, където човек лесно може да се загуби. По нея липсват гънки, в които алпинистите дамогат да се скрият от бурите и като венец на всичко, непрекъснато се свличат лавини и каменопади. Скалата е ронлива и в по-голямата си част е покрита с твърд лед. „Мрачна, недокосвана от слънцето, северната стена на Матерхорн представлява една огромна ледена пързалка, „ледена пързалка на смъртта“ – така я описва френският алпинист Гастон Ребюфа и добавя: „Матерхорн е красив, необикновен връх с изкусителен чар.“
Image
Преди много години, случайно или не, ми попадна черно-бяла снимка на Матерхорн. Оттогава всеки път, когато я разглеждам, не мога да повярвам на очите си. Нима е възможно природата да сътвори такава прелест? Прекрасната му пирамидална форма и величието, което излъчва, ме завладяха и още от първия момент в мен се зароди желание, което не посмях да споделя с моите приятели. Страхът да не ми се изсмеят и да ми кажат, че вдигам много високо летвата, ме накара дълго време да го крия в сърцето си и тайно да мечтая да застана до него, да му се полюбувам отблизо, а защо не и да се опитам да го изкача. Тази мечта, която завладя сънищата ми, ме изпълни с много въпроси, които винаги оставаха без отговор. Ще имам ли някога щастието да се доближа до този красив връх? Ще мога ли да се справя с трудностите? Толкова ли е страховита и опасна северната му стена? Много пъти сънувам как се катеря по маршрута на братята Франц и Тони Шмит. Понякога политам в бездната, събуждам се и пред мен отново се появяват познатите въпроси. Поглеждам снимката, закачена до леглото ми и продължавам да мечтая. Години по-късно, когато с Христо ставаме партньори, тази моя мечта се превърна в мечта за двама ни и желанието ни да се изкачим на Матерхорн, с течение на времето, продължи да се засилва. Катерим върховете по нашите планини и постоянно мечтаем за деня, в който ще имаме тази възможност. Затова с радост приемаме предложението на Маро и Петко, членове от ръководството на алпийски клуб „Планинец“, да участваме в планираната от тях проява за изкачвания в Алпите и Пиринеите. В автобуса сме, вече пътуваме към желания връх и сме на път да сбъднем мечтата си. Настроението е приповдигнато и радост блика в очите на всички участници от групата. Водят се оживени, приятелски разговори, които спират само когато Никола Корчев засвири на китара и запее поредната планинарска песен. Включваме се и ние, пеем и не обръщаме особено внимание на дъжда, който не спира през цялото време на нашето пътуване. Дано по върховете не вали сняг. С водача на автобуса общо сме тринайсет души и затова шеговито си казваме, че това е групата на „великолепната тринайсетторка.“ Вече сме в Италия и бавно навлизаме в долината на Аоста. Доближаваме се до мечтания връх. Нашият „бързоходен“ ПАЗ пълзи по серпентините на пътя към известния ски и алпийски център Червиня. Песните заглъхват, настава тишина и залепени за прозорците се наслаждаваме на прекрасните панорами. Да, ние сме тук! И скоро на поляната край красивото планинско селище, на фона на Монте Червино, започна своя живот нашият базов лагер. Наоколо се разнася ароматът от клокочещите на примусите гозби. Щракат фотоапарати и камери, запечатвайки неповторими мигове и картини. Тече трескава подготовка.
Image
На другия ден с два малки джипа достигаме до хижа Орионде – 2600 м, в подножието на южната стена. В лагера остават само главният ръководител Петко, нашата преводачка Румяна и водачът на автобуса Анани.
Image
Image
 Пред малката хижа, с прегръдки и пожелания за успех, се разделяме и групата на Марин Миленов /Маро/, който се отправя по посока на италианския ръб, а ние с Христо, придружени от Тенчо Тенчев и Валери Паунов, поемаме покрай ледника под южната стена, към границата с Швейцария. Тенчо и Валери напускат удобството на бивака при автобуса, лишават се от възможността да изкачат върха по ръба и тръгват с нас, за да ни помогнат и чрез тяхната радиостанция да имаме по-добра връзка с другата група и с главния ръководител Петко. Така четиримата прегърбени от тежестта на препълнените раници бавно запълзяваме по стръмния склон.
Image
Към 14 часа силен вятър ни посреща на ръба Фурген. За миг дъхът ми спира. Чувствам как тялото ми започва да трепти от вълнение, как краката ми бавно омекват и изпадам в едно състояние, което ми е трудно да опиша с думи. Имам усещането, че сме застанали пред огромна, старинна катедрала и след малко ще влезем вътре. Каква невероятна красота и какъв шедьовър на природата! Над нас внушително се извисява в небесата мощната  снага на Матерхорн, а пред нас, като на длан се виждат ски-писти, влекове, лифтове и китната долина на Цермат. Ето там на хоризонта ясно се очертава силуетът на хижа Хьорнли и ръбът, по който през далечната 1865 г. седем смели планинари, водени от британския художник – график Уимпър,  стъпват на върха. За първи път, след дълги години на неуспешни опити, Матерхорн е изкачен. Мислено се опитвам да се върна във времето и да застана между тези истински мъже, които едва ли не с голи ръце тръгват, приемат предизвикателството и успяват. Искрено им се възхищавам и се прекланям пред тяхното дръзновение. За съжаление голямата им радост е помрачена от трагедията, която се разиграва при слизане. Четирима от групата загиват. В разказа си за това изкачване Уимпър казва: „Аз изпитах радости, толкова големи, че те не могат да се опишат с думи, но и такива огорчения, за които не искам да си спомня. И въз основа на личния си опит съветвам: ако имаш желание, изкачвай алпийските върхове, но никога не забравяй, че силата и смелостта не струват нищо без разума и че само една малка небрежност може да ти струва живота. Не избързвай никога, внимавай на всяка крачка и още в самото начало мисли какъв може да бъде краят.“ Мъдри думи, в които всеки алпинист трябва да се вслуша, и когато предприема изкачване в планината, да не забравя, че природата е тази, която определя правилата. Понякога тя ни подлага на изпитания, преминаващи границите на човешките възможности,  затова винаги трябва да преценяваме накъде сме тръгнали. С Христо добре знаем тези неписани правила и се надяваме, че сме подготвени за това дръзко начинание. И въпреки това сме наясно, че не всичко зависи от нас. Таейки тези мисли в главите си, се сбогуваме с Тенчо и Валери и се разделяме с пожелания за успех. Те остават тук на бивак, а ние продължаваме по ледника под източната стена. Движим се тромаво. Пресният сняг и тежките раници затрудняват придвижването ни. Сменяме се в пробиването на пъртина,  като внимаваме да не попаднем в някоя покрита със сняг цепнатина. Късно следобед достигаме до хижата. А там, застанал на входа, домакинът ни посреща с усмивка и любезно ни кани да влезем вътре на топло. „Благодарим ви, но ние сме тръгнали към северната стена и искаме да се опитаме да я изкачим.“ За миг изражението на лицето му се променя и в погледа му се почувства загриженост. Той отново ни подкани да влезем и да размислим дали да продължим с думите: „Прогнозата за времето е лоша. Очаква се обилен снеговалеж и силен вятър. По-разумно е да изчакате в хижата благоприятни дни за вашето изкачване.“ Поглеждаме се с Христо и без да сваляме раниците от раменете си, благодарим за информацията и продължаваме по своя път. Нетърпението и желанието по-скоро да стигнем до мечтаната от нас стена ни карат да побързаме. Надяваме се също на вероятността да изпреварим влошаването на времето. Затова засилваме темпото, прехвърляме се през ръба, спускаме се по ледника Змут и лавирайки между коварните му цепнатини, скоро се изправяме пред огромната пукнатина между скалата и леда – бергшрунда. Каква хладина полъхва от тази бездна! Застанали неподвижни на ръба, наблюдаваме тъмната и мрачна пропаст и потръпваме пред мисълта колко камъни, лед, сняг и какви ли не други неща са се изсипали в нея. Стресна ме гласът на Христо: „ Време е да извадим въжето.“ Докато се обвързваме той продължава да говори: „Независимо от умората, която сме натрупали през този ден, е добре да стиснем зъби, да изкачим висящия ледник и да бивакуваме на платото под стената.“ Намираме сравнително безопасно място, за да преминем през бергшрунда и попадаме на излъскана от каменопади и лавини скала. Ето го и първия клин! Каква радост за очите ни е по такава огромна стена да попаднем на стар клин. Ентусиазирани от находката, бързо преминаваме скалния пасаж, продължаваме по стръмния, на места отвесен лед на висящия ледник, и след уморително забиване на клинове, котки и ледокоп, с облекчение си отдъхваме на платото. Часовникът на ръката ми показва 23 часа, а ние все още сме в движение. Следва кратък траверс надясно и бързо се заемаме с направата на бивака. В раниците носим спални получували, пухенки, олекотена палатка без дъно, въже, много железа и малко храна. Отъпкваме снега, опъваме палатката и скоро равномерното боботене на примуса и умората започват да ни унасят в дрямка. Вечеряме набързо и заспиваме, но мисълта да не се успим често ни буди и кара да поглеждаме часовника. „Два часът е, ставай, време е да тръгваме!“ чувам в просъница гласа на Христо. Събираме всичко в раниците и без да разговаряме, след кратко монотонно ходене между ледниковите цепнатини, се озоваваме пред втория бергшрунд. Непрогледната тъмнина започва да изсветлява. Вече се показват очертанията на стената и хоризонта се запълва от настръхнали скални маси. Чувстваме се като изгубени прашинки сред  тази безбрежна пустош и през главата ми прелитат спомени за легендарния Валтер Бонати, който  през зимата на 1965 г. прави самотно изкачване на стената по нов маршрут. Какъв странен начин избира той, за да отпразнува сто годишнината от първото изкачване на върха? Малко са тези, които могат да направят подобно нещо. Добре е, че ние сме двама и ще можем да си помагаме в трудните моменти,  да споделяме мисли през дългите нощи и…
Image
За наше щастие времето е хубаво и при добро състояние на леда, като се движим едновременно, през този ден спокойно можем да напреднем максимално високо, на другия ден да изкачим върха и да започнем спускането. С тези намерения се прехвърляме през бергшрунда и тръгваме уверено по стръмния леден склон. Трябва бързо да се измъкнем от това опасно място, което е изложено на удари от падащи камъни, лед и сняг. Но що за лед е този тук? Многократно опитваме да забием предните зъби на котките, а те отскачат и дращят по него като по стъкло. Ледокопите също отскачат и ръцете ни тръпнат. Какъв твърд лед! Лед, в който, за да забием един клин, губим ценно време и натрупваме много умора. А за да се задържим по тази ледена пързалка, се налага на всяко въже да завиваме по няколко клина и непрекъснато да копаем стъпки. Това е бавна и изтощителна работа, при която изсечените от пикела парченца лед набират скорост и прелитат застрашително със свистене покрай осигуряващия отдолу. Затова, когато Христо е напред, за да се предпазя от летящите „шрапнели“, закачам раницата си на клиновете пред мен и я използвам за прикритие. Така прави и той, но едно парче облиза главата му и продължи полета си с неговата шапка. Всичко това ни принуждава непрекъснато да се движим с повишено внимание, стъпка след стъпка, клин след клин, като си разпределяме работата и се сменяме на всяка дължина на въжето. Но за съжаление денят е кратък и започва да отстъпва място на нощта, а ние все още се блъскаме къртовски по тези триста, четиристотин метра стръмен лед. Много е студено, и докато осигурявам, тялото ми бързо изстива. Треперейки пристъпвам от крак на крак в очакване отново да тръгна и да се стопля. Ето, пак съм напред и достигам до огромни, безразборно нахвърляни един върху друг скални блокове, готови всеки момент да се раздвижат. За щастие сега те са споени здраво в леда и опасността от образуване на каменопади е минимална. Само на места, където скалата е покрита с тънък пласт синкав лед, ми е неприятно, когато съм отдолу, защото под котките на Христо той се раздробява на много малки зрънца, които като водопад се изсипват върху ми. Отново съм отпред и движейки се нагоре пред мен се появява краят на червено въже. От кого ли е оставено тук? Премислям различни варианти, като се опитвам да изключа най-лошото и се надявам, че тези, които са го оставили са добре. По-нагоре въжето се скрива дълбоко в леда и след няколко метра отново се появява. Вижда се ясно, все едно е поставено под дебело стъкло. Решавам да го следвам, а защо не и да го ползвам, и започвам да почиствам леда, включвам нашето въже в него и така спестявам време и сили, необходими за забиване на клинове. То ме отвежда до основата на 50-метров отвесен винкел. Най неприятният спомен. На „удобна площадка“ осигурявам Христо и когато той идва при мен и погледна нагоре, също остава с впечатление, че над винкела има подходящо място за бивак. Гъсти тъмни облаци забулват върха. Смрачава се и става още по-студено. Христо катери във винкела, забивайки клин след клин, уверено се придвижва нагоре и преди да свърши въжето ми извиква: „Намерих стари клинове и ще те осигурявам от тук – тръгвай!“ Бързаме, за да изпреварим тъмнината на нощта, но когато стигам до него забелязвам, че едната ми котка е паднала. Връщам се обратно и дълго ровя в заснежените ъгли на винкела. Не я намирам. Жалко, само с една котка на краката ще ми бъде много трудно. Става ми неприятно, но какво друго мога да направя, освен да побързам, ако искаме да достигнем до предполагаемата площадка за нощуване. Не спирам при Христо, а продължавам нагоре. По скалата с една котка се чувствам стабилен, набирам височина и скоро съм в края на винкела, но там той е затворен от огромни ледени висулки. Многократно опитвам да ги премина, но при всеки опит кракът ми без котка се пързаля. Предусещам какво може да стане в следващия момент, затова забивам клин и включвам въжето в него. Този път успявам да изляза, но след няколко крачки по стръмния лед над клина отново се подхлъзвам, клюнът на ледокопа ми отплесва, и останал без опора политам. Христо бързо разбира какво става и своевременно ме задържа. В такива ситуации винаги мога да разчитам на него и съм сигурен, че дори въжето да се вреже в ръцете и тялото му, той няма да го изпусне. Затова, когато съм с него, от подобни падания не се притеснявам. След десетина метра напразно се взирам в тъмнината, за да открия подходящото място за бивак, но уви, такова няма. Бързо забивам един съмнителен клин в скалата и решавам да сляза при Христо, където поне имаме здрави клинове за осигуровка. Оставяме въжето да виси над нас във винкела, закачаме палатката за клиновете и бързо се скриваме под нея на завет. Отпиваме от канчето топла супа и се опитваме да забравим за твърдия стъкловиден лед, който още в самото начало ни създаде толкова много проблеми и забави темпото ни. Да се надяваме, че до утре ще възстановим силите си и ще конпенсираме с набиране на по-голяма височина. Вятърът се усилва и палатката започва да се мята заплашително и да ни блъска по лицата. Воят му става непоносим и продължава да се засилва. На моменти чуваме грохот от свличащ се сняг по стената. Това ни притеснява и ни кара още по-силно да притискаме с телата си палатката към скалата. Положението ни е критично. Нима утре ще трябва да отстъпим и да забравим за мечтата си? Не знам колко пъти си зададохме този въпрос, но със сигурност мога да кажа, че тази кошмарна нощ продължи цяла вечност и главите ни натежаха от подобни съмнения за утрешния ден.
Рано сутринта бързаме да излезем от неудобството на бивака и не можем да повярваме на очите си. Къде се намираме? Около нас всичко е боядисано в бяло. Скалата е покрита със сняг и продължава да вали, а вятърът го загребва, завихря го на талази, понася го в своя танц и отново със страховита сила го набива по стената. Като истински майстор мазач той запълва всички неравности и дори въжето, което вечерта оставихме над нас, не се вижда. Какво да предприемаме? Спускане? Не, това означава да скочим направо в казана на Дявола и да се предадем доброволно на произвола на съдбата, защото под нас по леденото поле ври и кипи от свличащите се по стената снежни маси. При опит за слизане едва ли ще оцелеем. Затова приемаме по-трудния вариант, да продължим неравностойната борба с времето, неизвестността и най-вече със себе си. Разтръскваме въжето, за да го почистим от снега и по него сравнително бързо преминаваме следващите четирийсет метра. Движим се леко надясно, като се стремим да избягаме от централния кулоар, където започва да става много страшно. Около нас е истински снежен ад, от който можем да избягаме само ако имаме крила. Разбира се и те трудно ще издържат на силните пориви на вятъра. Нямаме добра видимост, придвижваме се по интуиция и по трепета на въжето разбираме кой какво трябва да прави, като по всяко време имаме готовност, понесени от течащия около нас сняг, да полетим в бездната. Затова увеличаваме сигурността на катеренето, като непрекъснато се осигуряваме на двойно въже и забиваме повече от необходимия брой клинове. Това е уморителна работа, свързана с почистване на скалата от сняг, търсене на цепки и други манипулации. Вятърът и снежните маси, които продължават да се свличат по стената, допълнително ни затрудняват.  Напредваме много бавно, а денят е кратък и ето, че пак сме принудени да бивакуваме в неудобно положение. Отново сме седнали върху няколко намотки от въжето, закачени на двата клина, на които виси палатката, и с котките на краката и телата си я затискаме здраво. Противопоставяме се на поривите на вятъра, който сега наистина е решил да ни отнесе и се питаме. Нима е възможно този красив връх да е толкова свиреп? Дано през следващия ден да ни покаже другото си лице, че да можем да се насладим на красотата му. С тези мисли за хубаво време се опитваме да си направим вечеря, като единият държи примуса, другият канчето и с нетърпение очакваме момента, в който ще похапнем топла супа и ще пием чай. Не разговаряме много. Само при по-силни пристъпи на вятъра мълчаливо се поглеждаме и с повдигане на рамене и лека усмивка приключваме разговора. Кучешки студ е. Мокрите обувки замръзват и болезнено стягат краката ни. Треперим, но въпреки всичко гадно около нас, опитваме да се развеселим и да забравим къде се намираме. Как да стане обаче, като и двамата знаем какво е реалното ни положение – нищо друго не ни остава, освен да стискаме зъби и дори небето да се сгромоляса върху ни, да издържим. Съмняваме се дали е възможно да стане по-лошо от това, което е сега. Умората постоянно ни унася в дрямка, вятърът я разсейва и непрекъснато ни напомня, че не трябва да се отпускаме. На няколко пъти върху палатката ни се изсипва голямо количество сняг и я огъва до главите ни. Нека да се свлича и непрекъснато да тече по стената. Така поне няма опасност да натрупа и да се образуват големи лавини, които да ни изтръгнат заедно с клиновете. Става още по-непоносимо. Палатката ни не издържа на напорите, започва застрашително да се цепи и през дупките виелицата да нахлува вътре. Сгушени един до друг, за да се топлим, чакаме да стане светло, за да излезем от този кошмарен капан.
И през следващия ден нищо не се променя. Същият снежен ад, дори с много по-лоша видимост и още по-трудно за ориентиране по стената. Бавно раздвижваме скованите си от студа крайници и подновяваме изкачването. Нямаме представа къде точно се намираме и продължаваме да се движим по интуиция, като избягваме местата с много сняг и се стремим да следваме изпъкналите форми на релефа. Но въпреки това свличащите се снежни рекички, постоянно ни обливат и понякога ни повличат. Пред мен във виелицата виждам силуета на Христо, който почиства скалата и търси цепка, за да забие клин. Изведнъж течащият над него сняг го обвива и понася в прегръдката си. В следващия момент въжето се изпъва като струна,  клиновете се натоварват и заставаме напрегнати, в очакване да издържат на удара. В този кратък миг през главата преминава голям поток от мисли, адреналинът скача, кръвта бушува и слепоочията пулсират. През този ден и двамата натрупахме много емоции, свързани с подобни полети. Притеснява ни само забавянето, защото след всяко принудително връщане, пак трябва да набираме височина. Все още нищо не сме изкатерили, а вече е време да търсим подходящо място за нощуване. Разбира се, и този път нямаме богат избор, и оставаме там, където ни е заварила тъмнината. Палатката ни е напълно разкъсана. Как ли ще изкараме и тази нощ? Завиваме се в останките от нея и се опитваме да направим завет за примуса. Но имаме ли храна? След дълго ровене в раниците разбираме, че нямаме нищо за ядене. Между мократа екипировка и железата намираме само няколко бутилки газ за примуса и се радваме, че поне ще имаме вода и топъл чай. Да, това все пак е нещо, защото без храна човек може да издържи дълго време, но без течности е обречен. И докато чакаме да се стопи снега в канчето, се опитваме да се свържем с нашите приятели и за пореден път по радиостанцията чуваме само италианска реч. Силно сме притеснени за тях и се надяваме, че успешно са изкачили върха и са слезли в Червиня преди влошаването на времето. Навярно те също са разтревожени от нашето мълчание. Но в този момент за нас е важно да се мобилизираме и да не позволим на ураганния вятър да ни измете от стената. Въпреки че „навън“ ситуацията е критична, Христо отново се опитва да ме развесели. Гласно се пренася на топли, приятни места и от време на време вмъква това, което отдавна съм забравил: „Сега да има една цигара да си запалиш!“. Думите минават транзит покрай ушите ми, усмихвам се и в негов стил му отговарям: „По-добре е да изпием по една карловска ракия!“ Той наистина обожава анасонлийката и облизвайки се самодоволно ми обещава, като се върнем заедно да гостуваме на брат му Продан в Карлово и да опитаме от неговата ракия.
Сутринта, при всеки опит да излезем от останките на палатката и да се изправим, вятърът ни събаря. Така се е развихрил, че е невъзможно да продължим. Чак към обяд за кратко поутихва и без да се мотаем дълго, бързо се организираме и тръгваме. Преминаваме няколко дължини на въжето по комбинирани пасажи и достигаме до отвесна, на места леко надвесена плоча. Сега спокойно можем да кажем до къде сме се изкачили. Смятаме, че това е средната част на стената, но при тази лоша видимост как да определим къде точно се намираме. Ред е на Христо да води, но той поглежда към краката ми и казва: „Без котки ще е по-лесно, давай напред!“. Забравил за измръзналите си ръце, бързо свалям ръкавиците и тръгвам по чистата, непокрита със сняг скала. Още при първите крачки се чувствам по-сигурен, стъпвам уверено и с лекота правя движенията. Колко е хубаво да имам стабилни опори за краката. Лесно намирам цепки за клинове, дори на места забелязвам ясни следи от извадени и останки от счупени клинове, от което ни става приятно. След толкова дни лутане в неизвестността, най-после попадаме на следи, които ни показват, че оттук са преминали и други катерачи преди нас. Олеква ми на душата и бързо преминавам следващите метри до края на въжето. Забивам два клина и в неудобно положение осигурявам Христо. Поглеждам гладката скала нагоре и в главата ми се зараждат съмнения дали не сме влезли в маршрута на Бонати. Споделям предположението си с Христо, а той махва с глава и ми показа посоката – да продължавам. Сега решавам да се освободя от тежестта на раницата и я оставям закачена на клина за осигуровка, като по скалата включвам само едното въже и се наслаждавам на приятното усещане от движенията. Освобождавам главата си от ненужното и мисля само за катеренето. Вглъбявам се в това, което правя и не обръщам внимание на падащия зад гърба ми сняг и досадният вятър. След всяка дължина на въжето бързо изтеглям двете раници и така за малкото следобедни часове с лекота успяваме да наберем по-голяма височина, отколкото през двата предишни дни. Дори и виелицата не можа да наруши ритъма ни и темпото на катерене, но тъмнината отново ни притиска и отново трябва да организираме поредния бивак. Този път сме доволни от  направеното, дори имаме малък скален перваз, който що-годе е удобен за сядане и ще можем „комфортно“ да прекараме нощта. Пакетираме се в останките от палатката и запалваме примуса. Вятърът постоянно намира пролуки, втурва се при нас и се опитва да го загаси. Понякога успява, но ние не се отказваме и стоически чакаме топлата напитка. Какво удоволствие е след натоварване, при тези нечовешки условия, да отпием по глътка чай. Усещането е невероятно. Чувствам как течността се разлива бавно по тялото ми и като вълшебен еликсир възвръща силите. Такава наслада в условията на града няма. Ето защо, дори само заради това малко приятно нещо, си заслужават страданията и лишенията от уюта на дома. Доволни, за миг забравяме за свирепия вятър, за острите ръбове на скалата, които болезнено се впиват в телата ни, забравяме за заобикалящата ни пустота и се потапяме в мечтите си за…
Необичайна тишина. Вятърът се е скрил в бърлогата си и над нас сияе прозрачно синьо утринно небе. За кратко се наслаждаваме на красивата долина и превъзбудени от хубавото време продължаваме изкачването. По обяд излизаме от отвесната част и достигаме до полегнали пасажи, покрити с нестабилен сняг, под който се показват скални плочи, наподобяващи залепени декоративни чинии. Това е горната третина на стената, но защо сме толкова близко до северозападния ръб и много вдясно от маршрута на братята Шмит. В стремежа си да избягаме от големите свличания на снега сме се набили в по-трудни пасажи и наистина сме влезли в маршрута на Бонати. А може би това ни е помогнало да се спасим от снежните маси и все още да сме по стената. Поглеждаме какво ни предстои и преценяваме, че трябва да променим тактиката си на придвижване. На пръв поглед пасажите пред нас изглеждат лесни, но при това състояние на снега са много опасни и е рисковано да съм отпред с една котка на краката. Затова взимам раницата на Христо, а той облекчен от товара излиза  пред мен и зарива като булдозер в снега. Движим се едновременно, бързо набираме височина и увлечени в монотонното изкачване и тишината, която ни заобикаля, се сресваме от звука на самолетен двигател. Той прелита близко до стената, разклаща няколко пъти крила и след голям завой изчезва от погледите ни. Възможно е планинските спасители от Цермат да ни търсят. Радостни, че мислят за нас, забравили глада и умората, продължаваме с още по-голям хъс нагоре. „Двигателите“ ни закипяват и от обледенените дрехи по нас започва да излиза пара. По тъмно върхът ни посрещна свирепо и жестоко. И този ден вятърът не ни забравя, дори с още по-голяма ярост се нахвърля върху ни и за пореден път се опитва да ни понесе в своя танц. Мокри до кости приемаме поражението и се спускаме обратно, „на завет“ в стената, където треперещи от студ чакаме следващия ден.
На разсъмване „прелитаме“ край кръста на върха и започваме едно шеметно спускане по Италианския ръб. Бързаме разумно, защото и слизането по заледените скални ръбове, отвесни плочи и запълнени с пресен сняг кулоари се оказва трудна и опасна работа. На места затъваме до гърди в снега, а на други – той тръгва под нашите крака. Продължаваме да се осигуряваме последователно и да търсим цепки за клинове. Останали са ни само няколко, които забиваме на всяко въже и с облекчение по трудните пасажи, ползваме фиксираните въжета от гидовете. Изведнъж, като от нищото, до нас се появява хеликоптер и пилотите размахват ръце. Поздравяваме ги също и отново оставаме сами сред назъбените скали на спускащия се в бездната  ръб, но доволни, че нашите приятели ще получат информация за нас. За съжаление радостта ни е кратка. Завесата рязко се спусна и закри красивата панорама към долината на Червиня. Около нас отново  става непоносимо и вихрушката наруши ритъма ни на придвижване. Въпреки това, макар и бавно, без да спираме, продължаваме спускането и към 14 часа сред белотата на снежната виелица пред нас изплува заслонът. Колко хубаво би било нашите приятели да са вътре, да ни посрещнат и да се прегърнем. С тези мисли и с последни сили почистваме снега пред вратата и влизаме вътре. Какъв разкош! Тук има всичко необходимо и можем спокойно да се отпуснем и да изчакаме подобряване на времето. Но дали това е разумно? Ако свалим мокрите обувки вероятно до следващия ден измръзналите ни крака ще се подуят и няма да можем отново да ги обуем. По-добре е да хапнем нещо набързо и да продължим към Червиня. По рафтовете намираме български консерви, сирене и разнообразни храни, оставени от алпинистите. Но какво да изберем? Без да се замисляме отваряме една консерва телешко варено и настървено загребваме с вилиците. Много сме гладни, имаме желание за ядене, но ни е трудно да сдъвчем сухото месо и да го преглътнем. Явно след толкова дни гладуване се нуждаем от топла и лесно смилаема храна. Намираме запалка и на газовата печка слагаме купа с вода за чай. В останалата вряща вода сипваме малко макарони, които размесени със сирене хапваме с удоволствие. „Време е!“ казва Христо и ми посочи с глава изхода. С много усилия отваряме затрупаната със сняг врата и се гмурваме сред виелицата с раздвоени мисли. Тъкмо опитвам да затворя вратата, когато Христо се затичва надолу и намотките от въже в ръката ми започнаха бързо да се изнизват. Последва силно подръпване, при което се запъвам здраво, но снегът под краката ми тръгва и отново този кратък, неприятен миг. Политам в отвеса под заслона и увиснал като дроб на въжето, люлеейки се приятно, чувам присмехливият глас на Христо: „Там ли ще стоиш. Хайде излизай!“ При такива случаи не му оставам длъжен и директно го атакувам: „Донеси нещо за ядене от заслона и като го видя на ръба, тогава ще се изкача при теб!“. С тези шеговити подмятания става весело. Прекрасно е, когато партньорите в подобни ситуации не губят чувството си за хумор. Разбира се, точно в този момент не ми е до смях и трябва да направя нещо, за да изляза от неудобното си положение. Опитвам с люлеене да достигна скалата, но тя е гладка и няма къде да се хвана. Свалям ръкавиците и тръгвам на ръце по въжето, а Христо застанал на ръба, подигравателно ме надъхва: „Дай! Напъни! Дай!“ Напъвам се, а той не спира да вика: „Дай…“. Отново сме заедно и продължаваме спускането с повишено внимание. И двамата знаем, че повечето трагични случаи в алпинизма стават при слизане, затова продължаваме да се осигуряваме последователно, като включваме въжето с примки по скалните зъбери. На Лъвската премка забивам последните два клина в скалата и Христо тръгва напред. В тъмното изчезва от погледа ми и изведнъж въжето започва със скорост да се изнизва през карабинера и ръцете ми. Разбирам какво става, плавно го натягам, при което то се изпъва като струна. Последва силен удар. Клиновете издържат натоварването и след малко той се появява при мен силно развълнуван от случилото се, като за секунда ме затрупва с камара от думи: „Огромна снежна дъска ме повлече по склона. При толкова много сняг е рисковано да слизаме от тук. Какво да правим?“ За миг поглеждам стръмния кулоар под нас и му казвам: „Давай право надолу. Снегът ще тръгне и ще почисти улея до ледника!“ Наистина така се получи. Още при първите му няколко крачки снегът се раздвижва и с грохот, заглушаващ воя на вятъра, се понася по стръмния кулоар. Христо увисна на въжето засмян и доволен, че лавината ни помогна и почисти пътя. След  поредица от рапели,  в полунощ достигаме до подножието на южната стена. Спокойни, че трудностите са останали зад нас, си отдъхваме с облекчение. Събираме въжето на намотки в ръцете и тръгваме безгрижно по ледника, но и двамата затъваме до кръста в снега, без да можем да направим нито крачка. Как да се измъкнем от поредния капан? Решаваме да пълзим и лягаме по очи с разтворени крака, както при патешко ходене. Поставяме ръцете пред нас, хванали пикелите хоризонтално и загребваме в снега. „Плуваме“ бавно по дълбокия сняг и продължаваме, обвързани към въжето, да се осигуряваме последователно, защото нямаме желание да приключим изкачването в някоя дълбока ледена цепнатина. С последни сили се добираме до хижата, където преди една седмица се разделихме с нашите приятели. Тук правим почетна обиколка с надежда да се скрием от проклетия вятър и да дочакаме утрото на топло, но се оказа излишно блъскане в дълбокия сняг. Всички прозорци и врати са покрити с дървени кепенци и няма как да влезем вътре. Много е студено, затова трябва да се движим. Слагам въжето върху раницата си и хващаме посоката към Червиня. В тъмата, без осветление се ориентираме трудно и още по-трудно различаваме формите на релефа. На една изпъкналост по склона минавам отдясно, когато Христо ми извиква: „Върни се, оттам е опасно!“ Вече е късно. Снегът ме понася и след малко се блъскам в нещо твърдо. Това „нещо” се оказва Христо, който тръгва от другата страна и стига до мен по същия начин, със снега. Получава се весела ситуация, която временно ни вади от монотонното ровене в снега. Всъщност безразличието до такава степен ни е завладяло, че не обръщаме никакво внимание на това, което става около нас и се движим по инерция. Като машини. Като програмирани роботи. „Ето това е Червиня!“ – радостно извиква Христо и ме хваща за рамото, за да се спра, като продължава да ми говори: „Малко остава и скоро ще бъдем при нашите приятели, но как да стигнем до лагера?“ Застанали на ръба на скалния пояс край селището, се взираме и търсим къде е пътят, по който се изкачихме с джиповете. „Да извадя ли въжето и да се спуснем по него?“- питам Христо,  а той махва с ръка, сваля раницата си и казва: „След малко ще стане светло и лесно ще намерим пътя.“. И така на една крачка от Червиня се налага да седим, изложени на смразяващия ни до костите студ, и да чакаме зората. Седнали върху раниците, се наслаждаваме на красивия зимен пейзаж. Светлините на уличните лампи блестят като ярки сияйни звезди и въздухът около тях трепти на талази, все едно е прозрачен воал, оцветен в пурпурни краски. Имам усещането, че съм попаднал в света на приказките. Каква невероятна природа и какъв красив връх имат наблизо. Душата ми се изпълва с благородна завист. Постепенно тъмнината започва да избледнява и на бегом се спускаме по пътя. Бързаме, нямаме търпение да зарадваме приятелите си с нашето завръщане. Откриваме поляната, но там няма и следа от лагера и автобуса. Къде ли са? Смачкани тръгваме по безлюдните улици на спящото селище с надежда да получим информация. За наша радост един ранобуден гид рине с лопата снега пред кантората. Къде с италиански думи, къде на немски език, го заприказваме и когато разбира откъде идваме, той се удари с ръка по челото и ни покани да влезем вътре. В затопления салон ни показва къде да седнем, но от неудобство ние се дърпаме и му сочим обледенените си дрехи. Тогава той ни побутна настойчиво към дивана, сложи на малката масичка пред нас кутия с френски цигари „Житан“ и излезе.  Няколко пъти Христо ме поглежда изпитателно, в очакване да види какво ще направя. „За съжаление няма карловска ракия“ му казвам и си запалвам цигара. След малко главата ми се замайва като при напиване с люта ракия. Добре, че в този момент италианският гид се появява с голям поднос, отрупан с вкусни закуски и кани с топли напитки. Вратата отново се отваря и в салона влиза, по-скоро нахлува Румяна. Тя със сълзи в очите застава на колене край масичката и не спира да ни подава като на малки деца закуски и течности до момента, в който по таблата не остава нищо за ядене. От краткия разговор през това време добиваме представа за преживяното от тях през изминалата седмица и къде се намира останалата част от групата. Действително тяхното решение да потърсят помощ от познатите ни алпинисти от градчето Форно Канавезе е много правилно и се радваме, че Румяна се е върнала тук, за да ни изчака и разбере нещо за нас. Нямаме възможност повече да разговаряме, защото става „мазало”. Нападнати сме от много хора, които искат да ни видят и да ни стиснат ръцете. По-късно научаваме повече подробности, свързани с нашето „изчезване“ от вестниците и дневника на Румяна. Ето какво тя е записала в него:
ПОНЕДЕЛНИК, 23. 09. 1974 г. За кой ли път Тенчо ни съобщи, че опитите да се свърже с Христо и Джамбо са напразни. Безрезултатни са и нашите повиквания…
 ВТОРНИК, 24. 09. Нощта бе кошмарна. Тук вали сняг. Какво ли става горе?
Image
Свързахме се с Маро. Вчера вечерта те са успели да се върнат в заслона Жан Антоан Карел и сега тръгват надолу…  От Ицо и Джамбо – никаква вест. Чувствахме се много потиснати. Сутринта и тук, в ниското, палатките бяха затрупани от сняг. Започнахме безкрайни опити да се свържем с Швейцария. Надявахме се, че все някой е видял двамата по северната стена. Пиерино Песион – шеф на гидовете в Червиня и сеньор Абели – шеф на бюрото за туристическо обслужване, положиха трогателни усилия, за да ни помогнат. Джовани Газети – шеф на Алпийския клуб в селището Форно Канавезе, който ни приюти в тези тежки за нас дни, поддържаше постоянна телефонна връзка с Червиня. Италианската преса и радио съобщиха за изчезването на двамата българи. Единствената ни надежда бе, че са успели да излязат от стената вляво и са се скрили в малкия заслон на швейцарския ръб, където изчакват оправянето на времето. Гидовете казват, че при този ураганен вятър, на моменти е духал със скорост над 150 километра в час, ниски температури и обилен снеговалеж е трудно, дори е почти невъзможно да се оцелее.
   ПЕТЪК, 27. 09. Всички полагат усилия да ни помогнат. Резултат няма. Старите планинари, които добре познават района, ни казват, че нищо не може да се направи и ни уверяват, че те сами ще се справят…
Image
НЕДЕЛЯ, 29. 09. След ужасна нощ, в която напразно се вслушвах в бръмченето на радиостанцията, излязох навън. Срещу мен се зададе сеньор Абели. От потока думи, с които ме обсипа, разбрах само една: „Пристигнаха!“
Image
Христо и Джамбо седяха в салона в кантората на гидовете и отслабналите им, измъчени и небръснати лица изразяваха радост от завръщането…А после нашите герои буквално бяха окупирани от журналисти, фоторепортери, алпинисти, гидове и любители на спорта на смелите. И двамата като че ли не си даваха сметка за голямата стойност на тяхното изкачване и стеснително се усмихваха на всички, които ги поздравяваха и им искаха автографи. Сълзи на радост и гордост напираха в очите ми, когато им поднесоха почетната книга на Червиня, за да впишат в нея своите имена. Още повече се развълнувах от думите на един от най-старите гидове в района Жан Пелисиер.
Image
Image
Картичката на Жан Пелисиер.
 „Поздравявам ви! Вие сте силни мъже! Ето това е моя снимка на върха от триста пътното ми изкачване по ръбовете му, но нито веднъж не посмях да тръгна по северната стена“ и им подари картички със своя автограф.. Прощалната вечер направихме във Форно Канавезе. Заедно с алпинистите от местния клуб, които познавахме от гостуването им по нашите планини през миналата година, водихме оживени разговори, чуваха се песни и много смях. Най-често чувахме думите: „Силни мъже, изключително силни мъже“.
Image
Image
Image
Групата е в пълен състав.
Image
На снимката: Джамбо, Джовани, Христо и дъщерята на Джовани.
Image
Продължаваме пътуването към Франция и Пиринеите-
                  През   цялото време на нашето изкачване италианската преса не спря да   се занимава с нас и да бълва съобщения за двама изчезнали българи. Ето една част от тази информация:
 „ЛА СТАМПА“ № 217, 27 СЕПТЕМВРИ 1974 г. Двама български алпинисти изчезнали.
От нашия кореспондент в Аоста, 26.09. От днес планинската спасителна служба в Червиня е мобилизирана поради изчезването на двама български алпинисти на Матерхорн. От двамата катерачи – Христо Проданов и Трифон Джамбазов, няма вест вече няколко дни. Страхуваме се да не са станали жертва на някое нещастие. Двама техни сънародници, с които са тръгнали към подхода за върха, се върнаха днес в Червиня и вдигнаха тревога. В Червиня снегът надвишава половин метър и лошите атмосферни условия не позволиха на гидовете да тръгнат да ги търсят. Според разказа на двамата българи изчезналите е трябвало да изкачат отвесната Северна стена на Матерхорн, която се намира от швейцарска страна.
„ГАЗЕТА ДЕЛ ПОПОЛО“, 29 СЕПТЕМВРИ 1974 г., ЧЕРВИНЯ.
Двамата български алпинисти, Христо Проданов и Трифон Джамбазов, считани за изчезнали на Матерхорн, в петък бяха забелязани докато се движеха към върха след едно изкачване, което се удължи с много дни.
От вчера сутринта времето отново се влоши. Сняг е паднал до 1500 м. надморска височина и за двамата алпинисти няма да е лесно да се завърнат.
„ГАЗЕТА ДЕЛ ПОПОЛО“, 30 СЕПТЕМВРИ 1974 г.
ЗАВЪРНАХА СЕ В ЧЕРВИНЯ ДВАМАТА БЪЛГАРСКИ КАТЕРАЧИ, СЧИТАНИ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ АОСТА, 29 СЕПТЕМВРИ. Двамата български алпинисти, Христо Проданов и Трифон Джамбазов, които преди една седмица започнаха изкачване по Северната стена на Матерхорн и за чиято съдба много се страхувахме, се завърнаха невредими в Червиня. Двамата катерачи, възпитаници на българската планинска школа, са организирали шест бивака по стената преди да достигнат върха и след двайсет и четири часово непрекъснато спускане се прибраха.
Липсата на информация ни накара да мислим най-лошото.
Image
Към поредното изкачване в района на Винямала – Пиринеите.
Image
Нашата преводачка Румяна
Image
Джамбо, Румяна и Христо в палатковият лагер под вр. Винямала.
Image
Веселбата продължава чак до България.
Image
Румяна е възхитена от красотите на Монте Карло.
Image
Джамбо и Румяна.
Източник: http://djambo44.wordpress.com
.

Related posts:

Маратон около Монблан Ultra-Trail du Mont-Blanc
Лешникотрошачката
Курсове по катерене през м.Ноември

1 коментар to “МАТЕРХОРН – КРАСИВ И СВИРЕП”

  1. Малко са сигурните и доказани начини човек да изкрава пари от вкъщи по интернет.
    Но все пак има няколко световни
    сайта, които предлагат подобно
    нещо. Един от тях е UpWorkk (бившия oDesk).
    Написа сме няколко статии по темата, които се надяваме да
    ви бъдат от полза.

Отговори

Arco Rock Junior
Arco Rock Junior
Публикувано преди 2 дни

За поредна година отбора по катерене на НСА е с най-добро комплексно класиране на Arco Rock Junior, едно от най-силните международни състезания по катерене за деца до 14 години. 1-во…

IRCC InterRegional Climbing Cup 2018
Финал на IRCC InterRegional Climbing Cup 2018
Публикувано преди 1 месец

Последното състезание в Петцен Австрия бе финал на Интер-регионалната купа, която представлява верига от състезания в Словения, Хърватска, Италия и Австрия за деца, юноши и девойки в трите дисциплини боулдър,…

Финал на IRCC InterRegional Climbing Cup 2018
Курсове и тренировки по катерене през м.Юли
Курсове и тренировки по катерене през м.Юли
Публикувано преди 2 месеца

На 3 юли от 19:30 часа започваме с курса за начинаещи катерачи. По време на курса ще научим основите на  катерене, осигураване с горна, долна осигуровка, както и безопастност на боулдър…

Курсове и тренировки по катерене през м.Юли
PERSPECTIVE: DAVE GRAHAM EP 4
PERSPECTIVE: DAVE GRAHAM EP 4
Публикувано преди 2 месеца

Треньор по спортно катерене
Треньор по спортно катерене
Публикувано преди 2 месеца

За втора поредна година в НСА “Васил Левски“ започва  програма за треньори по спортно катерене в образователно квалификационна степен „Бакалавър“. В нея е заложено студента да получи задълбочени знания и…

Треньор по спортно катерене
Алекс с още едно 8b
Алекс с още едно 8b
Публикувано преди 3 месеца

На 24 май Алекс, която е само на 13 години и е от клуба по катерене на НСА, направи второ женско преминаване на маршрута "El  Choro"- 8b Карлуково. Изкатерването на…

Алекс с още едно 8b
Курсове и тренировки по катерене през м.Май
Курсове и тренировки по катерене през м.Май
Публикувано преди 3 месеца

След почивните дни на 8 май от 19:30 часа започваме с курса за начинаещи катерачи. По време на курса ще научим основите на  катерене, осигураване с горна, долна осигуровка, както и…

Курсове и тренировки по катерене през м.Май
Катерене на скали – Боженица
Катерене на скали – Боженица
Публикувано преди 4 месеца

Катеренето е подходящо за катерачи, които са преминали обучение по катерене на изкуствена стена и желаят да подобрят своите знания относно катеренето на скали. Обучението се извършва по спортни маршрути…

Катерене на скали – Боженица
Купа „Пройката“
Купа „Пройката“
Публикувано преди 5 месеца

През настоящата 2018 година се навършват 50 години от провеждането на първото състезание по ски-алпинизъм в България. В ранното утро на 04.04.1968 на старта пред х.Вихрен застават 12 отбора с…

Купа „Пройката“
Резултати от Radovljica – Словения
Резултати от Radovljica – Словения
Публикувано преди 5 месеца

На 4 март в Radovljica - Словения се проведе Интер-регионална купа по боулдър в която участваха 270 деца от Австрия, Словения, Хървацка, Сърбия и България. За клуба по катерене на НСА това…

Резултати от Radovljica – Словения
PreviousNext