Стена за спортно катерене при НСА

Статията е прочетена 1870

Казват, че ние всички сме си избрали съдбата; че никога не ни се дава повече, отколкото  можем да понесем, и че всичко, което ни се случва, има за цел не да ни пречупи, a само да ни огъвкави.  Ако обаче за кратък период от няколко месеца се случи да преживееш загубата на най-близкия си човек и твоя духовна половинка, покушение над живота ти, както и последвалия ад, в който жертвата става отново жертва, но този път на съдебната система и разследването, ти и твоята нервната система вече не са същите… Установяваш как от  позитивен и слънчев човек си се превърнал в посърнал, раздразнителен, нервен, сприхав, чието основно бягство от преживяното е работата, а единственото удоволствие – природата и усамотението. И макар да си повтаряш как най-важното е, че си оцелял, един ден разбираш: това само по себе си не е достатъчно, ако не започне процес на възстановяване.  Лекарите отдавна са формулирали това състояние. Наричат го пост-травматичен стрес – характерен за хора, преживели  покушения, самолетни катастрофи, земетресения, пожари, цунами. При тези екстремални състояния в мозъка рязко се изчерпват  депата на допамина.

Известен като един от „хормоните на щастието”,  неговата липса довежда до необратими понякога промени в психиката, в паметта, в здравето. Ти не ги усещаш, но тялото и мозъкът – да… Докато в един момент  нито ти, нито приятелите са наясно защо взаимоотношенията с теб не са както преди. И защо от човек, от когото всички са черпели вдъхновение и оптимизъм в трудни моменти, сега ти си този, с когото най-трудно се общува.  Поглеждаш се огледало и не знаеш къде е изчезнало онова пламъче в очите ти. И защо вече нищо не ти носи радост както преди. Сякаш и ангелите, които винаги са те закриляли, са отлетели, подплашени от теб и твоя гняв.

http://vbox7.com/play:8efbed9e2b

http://www.youtube.com/watch?v=Nr8x78rwkCo&feature=share

Когато обаче и здравето ти започне да куца, а лекарят, поставил диагнозата „пост-травматичен стрес”, ти каже, че състоянието ти е сериозно, знаеш, че не ти остава друг избор, освен да започнеш да възстановяваш тялото и духа си.  И както винаги на помощ идва (не)Случайността.

Когато покрай мой приятел попаднах в залата за катерене с накацали по стената пъшкащи хора, не можех да разбера за какъв дявол го правят.  Изобщо не подозирах, че по-късно това ще стане моя страст и терапия, която отново ще върне апетита ми за живот, забавления, работа, любов, приключения.  Изглеждаше ми идиотски безсмислено, налудничаво да катеря стена с височината на пететажен блок като антистресова и възстановителна терапия. Но тъй като мой колега и приятел вече ме беше записал, беше късно да абдикирам. И така с голямо нежелание започнах, успокоявайки се с мисълта, че след 3 седмици всичко това ще отиде в историята.

С моя страх от високо да се привържа към катеренето изглеждаше толкова вероятно, колкото катерач да се привърже към уикенд в мола. И ето дойде моментът за дебюта ми – забележителен и високодецибелов. Много при това: „Пуснете ме! Искам да слизам, да си ходя в къщи!” А агитката отдолу: „Давай, Павлинке, още малко!“ Забележително беше и покоряването на първия ми маршрут, след което  се спуснах по въжето премаляла, рошава, останала без дъх, с треперещи крака като Тотка в ръцете на ергенина бат Павле (от „ Де оня глас” на Чудомир).

Обещах си, че няма да се отказвам от срам пред себе си и останалите курсисти, но като свърши – ето нали вече не съм онази страхливка, просто ще си ходя по планините, ще си енджойвам и катеренето ще отиде в графата „Житейски опит”. Но колко съм грешала! Не съм знаела на каква кукичка съм се хванала, не съм знаела как удоволствието ще замести страха след много кратко време. И как мозъкът, започнал да произвежда допамин, ще иска още и още  от тези преживявания, доставящи му така необходимата храна.

В моменти на следкатерачна еуфория, когато всички проблеми ти изглеждат дребни и малки като пъплещи мравки, а здравословният ти смях става заразителен като епидемия, заявяваш на глас: „Че на кого са притрябвали трева и стимуланти, след като на света има ендорфинова посткатерачна смехотерапия !!!“

В индивидуалистична професия като моята, където усмивките са само изкуствени, а  приятелствата – конкурентни, светски, лицемерни и повърхностни, да срещнеш толкова хора на твоята вълна, с които можеш да покатериш, да се посмееш и позабавляваш, си е направо попадение. Най-ценното обаче в тези катерещи среди е истинското, естествено общуване, без да се налага да слагаш Маската на преуспелия човек, само и само да те приемат в социума.

Всеки път, когато се запътя към залата, си мисля, че сигурно са ми направили някаква тайна магия, която ме превърна от скучна, сериозна дама в запалена по екстремните преживявания шеметка, накараха очите ми да отново да светят, а сърчицето ми да бие по-бързо от на влюбена тийнейджърка на първа среща.

„Какво става с нея”, питат колеги,  пациенти, приятели. „Станала е една спокойна, щастлива, излъчва самоувереност. Нахилена до уши.  Да не би да е влюбена?” . „ Не можахме да Ви познаем, д-р Христова , та това Вие ли сте?”. „Много си се разхубавила, а последно имахте много уморен и болен вид.” „ Да не ни каниш скоро на сватба?”  „Не бе ,хора, това е от катеренето “. „Wow, Как поддържаш тази страхотна форма.  Диета ли, мъж ли? “„Не бе хора,  дължа я на Гогата, Фазата и Косьо”. Вдигане на вежди от отсрещната страна: „ Ааааааа, не е това, за което си мислете – те са треньорите ми  по катерене”. „А бе то, от 2 месеца са мои мъчители, но, да,признавам, на тях дължа тази си форма” . А най-близките ми приятелки: „Не знаем какво правите на това катерене, ама очите ти греят ”.

В същото време обаче, въпреки че ми донесоха душевно и здравословно възстановяване, новото ми хоби и амплоа не ще се харесат на всички, особено на некатерещите мъже с аспирации към мен. И тогава разбираш,  че заедно с твоята метаморфоза са се променили и критериите ти за човека, с когото искаш да споделяш живота си… Седиш и си мислиш дали мъжът, който те е поканил на вечеря, би се подмокрил, ако му се наложи да изкатери и наполовина от това, което правиш ти… Виждаш безплодните му усилия да те вкара първо в леглото, а след това и в националния битов стандарт – семейна вечеря с ракия и салата пред телевизора,  безсмислени уикенди с приятелски семейства на маса (уфффффффф). Безумни изглеждат и очакванията му да  станете средностатистическа семейна двойка  с привидно щастлив семеен живот, защото жените са се превърнали във вечно мърморещи отчаяни домакини и майки, а съпрузите им – в охранени, затънали в еснафски забавления и пороци  „улегнали” мъже… Децата – дебели и кисели, съпругът отдавна не е принц на бял кон, а изрод на магаре, а жената, яхнала метлата, не е онази принцеса, в която някога се е влюбил. И къдe отлетяха любовта и мечтите… А ти си пожелаваш никога, ама никога да нямаш такъв живот… „Време ти е за деца, за някой сериозен улегнал мъж до теб”,  съветват омъжените ти приятелки. Или „Открадни” си дете, като просто забременееш от някого.” (Моооляяяя?!?! Да открадна каквооооо?!?!?!?) „Къде си тръгнала с това катерене?”. „Нормалните мъжете отдавна слязоха  от  дървета”. Сякаш катерачите са някакъв хибриден човешки вид на 4 крака. „Да те запознаем с този или онзи богат 40 или 50-годишен богат разведен мъж/стар ерген, любител на голфа и на ол-инклузивните почивки”,  говорят по-възрастните ти познати, загрижени за твоето благополучие и бъдеще.  А ти си мислиш: „Нищо от никого няма да крада.  Децата не са крайна цел, а дар Божи. Търпението е велика мъдрост. Богатият  40 или 50-годишен мъж с неговия голф през уикенда би ме отегчил до смърт,  а от ол-инклузивните почивки най-много да стана дебела.”

И тайничко се подсмихваш, защото усещаш онази светлинка и безметежност, когато  отново, както в детството, правиш нещата, които те радват. И че няма нужда да бягаш, да търсиш и да преслeдваш миражи. Защото най-после си се обърнал към себе си. И там, вътре, си намерил Диамант.

Благодаря на моята приятелка Петя Димова  за подкрепата  да стана катерачка и за редакцията на тази статия.  Както и на Владо, който беше причината да стъпя на стената . И на всички треньори, които ме изтърпяха.И най-вече на проф. д-р Павлина Петкова, която инициира всички тези промени.

Очаквайте продължение: Супер Павлинка  на скалите

Автор: Павлина Христова

 

 

Ключови думи: katerene, Pavlina Hristova, катерене, Павлина Христова