Разходка в Хималаите

Написано от stamba | февруари 14th, 2011

Статията е прочетена 4543

Много е писано за тази велика планина. И ако човек иска да получи информация  Google e насреща. Да, ама аз съм от хората, които искат да видят нещата със собствените си очи и да ги изпитат на гърба си. Като казах за очите – това уникално творение на природата. Ние хората сме много щастливи, че можем да виждаме триизмерно и цветно. Наистина хималайските красоти са впечатляващи. С каквито и професионални апарати да ги снимаш, това което можеш да видиш със собствените си очи е изключително. Направих доста снимки, които споделям с приятели, за да ги направя съпричастни с това все още райско кътче на света. Но ще си позволя една препоръка: При първа възможност грабвайте раниците и тръгвайте. Там има място за всички любители на планината и екстремните преживявания.

Началото. Всички пред автобуса, само Жорко снима.

Началото. Всички пред автобуса, само Жорко снима.

НАЧАЛОТО или ИДЕЯТА. Стоя си аз един ден в нашата зала и гледам Фазата

(ей това кюстендилско цигане е уникален катерач и много се радвам, че сме от един клуб) как си играе с гравитацията по надвесените маршрути. След време и Цайко застанал до мен и от дума на дума се заприказвахме за изкачване на някой връх по чуждоземските планини, ама ем да го изкачим и понеже сме вече стари магарета и ни мързи по възможност да го спуснем със ски. Преди време бях си говорил на същата тема с Черния (Георги Георгиев), ама тогава му спрягах планините в Южна Америка. Та той взе нещата присърце.

И така получих покана напролет от Жорко за експедиция, която да осъществи изкачване и слизане със ски от връх Сарибунг (6328 м.н.в.), който се намира малко встрани от Южна Америка във величествените Хималаи. По-точно в ДАМОДАР ХИМАЛ на границата с Тибет и Мустанг. Неусетно премина времето за подготовка, намиране на пари и не щеш ли на 4.10.2010 г. се озовахме с полет от Истанбул през Шарджа в Катманду. Тук се събра цялата група. Шефчето – Чернен Жорко, Цайко, Доки (Кемилев), Деси, Милена, Ивона, Емилия, Руменчо Банкера и моя милост, Коко Панайотов. Към нас се присъедини и шерпа Сонам Лакпа Шерпа. Старахотен пич –  за загрявка през пролетта беше праснал Анапурна. Неговото присъствие бе много ценно, защото той помагаше при възникването на организационните проблеми с местните носачи и всякакви други от такова естество. И най-важното паснахме си като характери.

Време е да кажа и няколко думи за Черния. Този човек е професионален планински водач, планинар и скиор. Отдал е живота си на планините и мога да заявя, че това е неговата територия. Той може да се справи с всяка ситуация. Освен това има много точен и прям характер и винаги съм се учудвал на способността му да сложи всеки на мястото му с две думи. Може би това се дължи на Сливенската жилка в произхода му.

КАТМАНДУ- столицата на вече конституционна република Непал. Град на тесните улички, многобройните сергии, рикши, самобитните и лъскавите магазини и магазинчета, просяци и всякъкъв пъстър свят. След падането на кралската фамилия този град се развива много бързо благодарение на туризма. Но вече се забелязва и влиянието на западната култура – молове, дискотеки, непалки с къси полички свободно се движат из Тамел (справка за непалките – Румен Банкера).

Манастира

Манастира

Оправяме формалностите в Катманду с местната Агенция, която се опита в последствие да ни преметне, естествено, с парите, но не на нас тия цигански номера.

На 06.10.2010 г. тръгнахме от „автогарата” с автобус V.I.P DE LUXSE за началото на трека – Бубуле (930 м.н.в). Някакви си 250 км, ама се пътуват цял ден, защото пътят е две платна и на излизане и влизане в Катманду докато влезеш в съседната долина се образуват страхотни задръствания.

И ако се развали някоя ТАТА става страшно. Шофьорчетата започват да ремонтират машината на място, ама да се опитат малко поне да я преместят встрани – няма такова нещо. Полицайчетата ходят с едни бамбукови пръчки и въдворяват ред, защото и тук има тарикатчета, които не знам от Интернет ли са усвоили софийските номера за пререждане по кръстовищата.

В превозното средство винаги са по двама – шофьорът и помощник, който събира парите и чрез удряне по ламарините на превозното средство дава информация  на водача за разминаването по тесните пътища. Освен това помага при евентуален ремонт.

ТРЕКА. И така, надвечер пристигаме в лоджата, където ще направим първата нощувка и сутринта ще започнем движението пеш. Тъй като нощта пада изведнъж нищо не можахме да видим. Но за сметка на това се събрахме цялата експедиция. Готвачът с тримата помощници кухня. Като видях камарата общ багаж, без нашия личен, малко се стреснах. Жоро бе наел девет мулета, които да носят багажа и се питах дали ще успеят да издържат на натоварването. Но се наложи да се наемат носачи за ските.

Най-високата точка на морената зад манастира. Личи пътеката за следващия преход. Острото връхче е Чако.

Посрещаме слънчевите лъчи на 7.10.2010 г. Суетня по багажа, последни приготовления за ходенето пеш, закуска. Само дето посрещам деня в тоалетната. Пипна ме явно местният вирус, който в последствие не прости на никой. Всеки си мина по реда. Наложи се да изпразня цялото съдържание на стомашно-чревния тракт и с една тъпа болка и тежест в стомаха поех напред. Уж спазвах хигиена, пиех само минерална вода, внимавах с храните. Добре, че през цялото време Еми се движеше с мен, та ми помагаше. Когато пристигнахме в Джагат ми сподели, че на моменти съм бил бял като платно. Но няколко активни въглена и всичко беше наред.

По пътя от Бубуле се разкри прекрасна картина. Зелени гори, зелени оризища, в дъното на каньона тече реката, тук-там палмови дървета, поточета и много цветя и бамбук. И така за 6 часа, при 30 градуса горещина до Джагат . Втора нощувка по трека – 1300 м.н.в.

В далечината започнаха да надничат осемхилядниците. Само че до подножието им има поне една седмица път.  В Джагат отново сме в лоджа и вечеряме в ресторант. Има баня, въобще цивилизация. Пие ми се бира, та сърцето ми спира, ама пусто коремче, нали спазвам диета. Като гледам бирите, а те тук са по 600 грама, едни големи шишета и тая горещина… Утре ще видят.

На 8.10.2010 г. тръгваме за Дарапани (1860 м.н.в). В буквален превод означава „падаща вода”. И както видяхме по-късно наистина има много „падаща вода”, т.е. водопади. Пътьом се наслаждаваш на красивата природа, висящите мостове. За отбелязване е наличието на много трекери и местни носачи, кервани от мулета. Въобще по пътеката става една лудница от народ. Тъй като това е част от трека  „Обиколката на Анапурна” е нормално, ама с нетърпение очаквам да си тръгнем по нашия трек, та да не ни стъпват по ушите. Вече се чувствам добре и ми минават най-различни мисли през главата. Само дето продължава да е адски горещо, а пък сянка почти няма. Успокоявам се, че подобно изживяване имах през месец август на Сините камъни, но тогава влагата беше по-малко и натоварването по-кратко.

Пресичането на реката. Водата идва от ледника.

Пресичането на реката. Водата идва от ледника.

След нощувка в Дарапани на 9.10.2010 г. тръгваме за Тангчок. Отново зеленина,

работници разбичват дъски и греди на ръка, носачи пренасят товари, движение нагоре и надолу. Строителни работници, къде на ръка, къде с взрив прокарват нов път, по който явно да може да се движи джип. Напредват с упоритостта на мравки. Работят, хапват по малко ориз и продължават. Между другото през цялото време на трека не видях нито един дебел непалец. Та се сетих за диетите, дето ги рекламират у нас. Абе движение му е майката и работа, ама не на стол. Само дебели европейци и американци срещах, то и аз бях качил някое кило, ама нагоре се стопи много бързо. На моменти имах чувството, че съм попаднал в някой дебелариум. Телеса над 100 кг. Вървят едвам, пъшкат като парни локомотиви, обляни целите в собствен сос, ега ти удоволствието. В крайна сметка те така го разбират, така им харесва. В планината има място за всеки, стига да спазва правилата и.

Срещат се захвърлени найлонови опаковки и други боклуци. Абе защо, уж възпитаните европейци и американци като си напуснат лъскавите държави се държат като туземци. Тук няма кой да ги глобява и вместо да дават пример на местните за опазване на природата, се държат на принципа „след нас и потоп”.

Базов лагер на Сарибунг, рано сутринта. Зад върха в дъното е вр. Сарибунг.

Базов лагер на Сарибунг, рано сутринта. Зад върха в дъното е вр. Сарибунг.

Вече сме на контролния пункт на разклона преди Кото. Лакпа Шерпа оправя формалностите около пермитите и най-после тръгваме по нашия трек, където се движим почти сами. Тишина и спокойствие. Долината е по-тясна. Всъщност си е почти канъон. Реката бучи в дъното, встрани – скали минимум по 500 метра височина. Колко ли алпиниади могат да се направят тук?

Преминаването на първия висящ мост е истинско предизвикателство. Направен е от метал, но се оказва че е тесен и мулетата с товара се заклещват в перилата. И понеже тези животни не знаят назад, представете си какво ще стане с денковете багаж. Просто ще бъдат изпокъсани, съборени и евентуално ще паднат в бучащата вода. За да предотвратим това, се наложи да разтваряме перилата с гимнастически способи. Да ме беше видял проф. Андонов какво парче гимнастик съм, сигурно щеше да ми повиши оценката със задна дата.

Пътеката след моста е много приятна. В началото е изсечена в скалата, а после се движим през смесена иглолистна и бамбукова гора. Днес трябва да стигнем до последната лоджа Мета (3560 м.н.в). Въпреки че съм бил друг път на височина, лекичко започва да ме гложди мисълта, как ще се чувствам. Все пак тук съм за първи път. Хималайските височини са по-други от тези в Алпите и Памир. Разстоянието е достатъчно дълго, защото се набира много бавно височина. Има поставени информационни табели и по този начин установяваме кога сме преминали 3000 м.н.в. Значи вече сме по-високо от Мусала, а пък една буйна растителност и зеленина. Достигаме до минерални извори. Вряла минерална вода извира направо от скалите. Имахме информация, че можем да се изкъпем в тях. Да бе, да. Първо са много малки и второ са, както казах, врели. Всъщност от тук нататък забравихме за банята. Да е жив и здрав този, който е измислил мокрите кърпички.

Какво „удоволствие” изпитахме като установихме, че последните метри до Мета са доста стръмно 30-40 минутно изкачване. Ама като сме се хванали на хорото и то по собствено желание няма лабаво. Всеки със своето темпо пое нагоре. Непалците много обичат на върха на изкачването да забият кол с молитвени флагчета. От една страна е хубаво, че виждаш края, но от друга – вървиш, вървиш, ама все не достигаш до пустия му кол.

Масивът на Анапурна

Масивът на Анапурна

Най-сетне след 7 часа ходене стигаме Мета. Всички се чувстваме добре. Чакаме с нетърпение готвача да приготви вечерята. Въобще, тия пичове в кухнята се справяха отлично. През цялото време приготвяха вкусна и питателна храна. Готвят ти, сервират ти, отсервират ти – „Балкантурист”. Последна вечер в лоджа. Оттук нататък сме на палатки. Работата започва да става истинска. Предварителният план предвиждаше да останем още един ден за аклиматизация, ама понеже всички сме добре, решаваме да продължим нагоре.

Тук ще направя някои разсъждения за тъй наречените Лоджи. Неволно ги сравнявам с хижите в нашите планини. В Хималаите, където всичко се изнася на гръб и се изработва на ръка, във въпросните лоджи е забележително чистичко и подредено. Леглата са застлани с бели чаршафи, постилаш си чувалчето и се отдаваш на блаженство. Стопаните те гледат в очите. Можеш да си поръчаш сносна храна и напитки. Въобще да се чуди човек, тези тук по-различни ли са. На колко наши хижи те посрещат кисели хижари и хижарки, все нещо им е криво, настаняват те, когато си искат, а за състоянието на хижите да не говорим. А като дойде време да плащаш, мале мила, докарват ти вода от девет дерета. Било им трудно, все някой им пречи и т.н. Абе отношението му е майката, както към туристите, така и към планината.

И така на 11.10.2010 г. сутринта потегляме за Куанг. Растителността започва вече да оредява. Пътеката криволичи през иглолистни храсти, които растат в песъчливата почва. Тук-там се срещат и брези, които са изкривени по невероятен начин от суровите условия. Отдясно ни остава един манастир и ние се движим по една сравнително равна долина. Достигаме до място за почивка – чай, снимки и пак напред. През цялото време отдясно на нас се извисяват километрични стени. Виждат се и Анапурните. Срещаме французи, които слизат надолу. След малко разбрахме и причината. Една трекерка се движи едвам и като видях посинялото и лице се стъписах. Височинната болест си казваше думата и затова спасението е само на ниско.

След няколко пресичания на сравнително малки долини и дерета, в дъното се вижда Куанг (3840 м.н.в). Много красиво, равно и приятно място. Представлява малко селце от каменни постройки, но пусто. Лакпа дава информация, че жителите му пасат яковете си по-нагоре. Недоумявам, къде по-нагоре. То тук тревата е на изчезване, ама какво разбирам аз от хималайско скотовъдство.

Приготвяме лагера. С Руменчо ни се пада да спим в „червен мезонет”. Палатка местно производство. Готиното е, че можеш да се движиш прав, а как тежи. Добре че мулетата си вършат работата. Кухненският персонал веднага приготвя столовата и най-важното съоръжение – тоалетната. Въобще, правилата са щом правиш експедиция и бивакуваш, първото ти задължение е да направиш тоалетна. Все пак приятно задължение – природата трябва да се пази.

Не след дълго течностите и храната са готови. Вече няколко дни се движим нагоре и започва да ни доскучава. Жорко има повод да почерпи – рожден ден. Получава подарък от групата. Руменчо пее хубави народни песни. Това момче не чака много да го молят, пее чудесно и цялата долина кънти. Купонът върви с пълна пара.

На 12.10.2010 г. отново сме на път. Трябва да достигнем последното селище по трека Phu.(4000м.н.в). Пътят минава през изключително живописен и тесен каньон. След няколко часа достигаме една огромна скала, на чийто връх се вижда кол с молитвени знаменца. Зад нея на второ ниво има долина. Питам се тук „Via Ferata” ли има? Но съвсем ненадейно, след пресичането на реката, пътеката намира доста стръмен и пепеляв път нагоре към кола. След 30 минутно изкачване сме горе, където духа все още приятен вятър и слъцето сипе топлина. Този тесен проход се затваря с дървена врата. В дъното на второ ниво, както казах, има останки от каменна кула, която е пазела прохода. Веднага с Руменчо се споглеждаме и стигаме едновременно до извода: Защо да не вземем тази порта на концесия и да искаме по 1 евро на преминаващ субект? Щом ни идват такива мисли значи сме добре. Продължаваме напред. Преминаваме покрай много стари ступи и молитвени камъни. Долината се отваря пред нас. Вижда се селото. След 30 минути сме там.

Оризови ниви и много зеленина.

Оризови ниви и много зеленина.

Лакпа е щастлив. Това е неговото родно село. Ще види семейството си – жена си и двете си деца. Преминаваме през последния мост и сме в селото. Този път изоставяме мястото предназначено за бивак и опъваме палатките в оризовите ниви на шерпа. Къщата му е на няколко метра от тях. Посрещат ни двете му малки деца.

Тук ще останем два дни, с цел да подобрим аклиматизацията си. По склоновете около селото се виждат доста якове. Лакпа ни кани в дома си. Съпругата му ни е приготвила тибетски чай. Грее слънце, но духа силен вятър, който носи ситен прах и той е навсякъде. Разбираме, че вятърът духа някъде от 10 часа до към 17 часа. Това се дължи на тесния проход и по-високата долина, в която се намираме. Топлият въздух като започне да се издига нагоре, се завихря в теснината и при нас включва вентилаторите.

Лакпа ни обяснява, че това е лятната му къща. Тук качва жена си, сестра и и децата, а той си върши гидовската и шерпска работа. Иначе има и къща в Катманду. Неволно правя паралел с нашите жени. Коя бе, по дяволите, ще се качи пеш на 4000 м. с децата, ще стои сама, без баня и течаща вода цяло лято? По цял ден да вършее ориз на ръка, да готви на печка „циганска любов” (горивото, за която са кравешки лайна), без ток и като си дойде мъжът й с една тумба серсеми ще го посрещне с чай. Майко мила!

Това е последното място, където има сателитен телефон. Около нас се движат много дечица. Те са сладки и доверчиви. Веднага завързваме приятелство. Най-вече с децата на Лакпа. От малки са приучени на труд. Ходят по нивите с малки кошчета, препасани през главата и събират тор от кравите, мулетата и яковете. Носят вода за домакинството. Включват се и във вършеенето на ориза и извеждането на животните.

Сутринта, след закуска имаме малко произшествие. Тоалетната падна върху Румен. С Доки я оправяме и той излиза щастлив. Смях. Приготвяме се да отидем до близкия манастир, докато вятърът все още не е започнал да духа силно. След 40 минути сме в манастира. Построен е на върха на една морена – по-близо до Буда. Жорко е поръчал служба за успех на експедицията. Манастирът се обслужва от трима млади монаси. Посрещат ни в храма пред статуята на Буда с чай, кафе, кой каквото пожелае. Запалваме молитвени свещи и службата започва. Монасите четат молитвите от техните молитвени книги. Накрая ни дават по едно бяло шалче за здраве и успех. Обещаваме им, че след като се върнем ще им дарим лекарства.

Разбираме, че монасите не се задържат повече от две до три години в един манастир. По този начин обикалят всички. Всеки е добре дошъл в манастира. Освен това тук могат да ти окажат и медицинска помощ според техните познания, в които не се съмнявам. Млади, приветливи и начетени момчета. Просто ти е приятно да общуваш с тях. Вятърът развява молитвените знаменца. Когато минеш отдясно на молитвените камъни и молитвените барабани и ги докоснеш или завъртиш, значи си изрекъл молитвите си. Много практично са го измислили.

Сещам се веднага за една случка в Драгалевския манастир край милата ни София. Водим с Тони Хиджов студенти в тази обител. Влизаме по всички правила, пазим тишина и се отправяме към църквата, за да си запалим свещичка. Че като излезе един брадат козел и като се развика. Как може без предупреждение да влизаме, днес е почивен ден и тем подобни. Е, ние с Тони не му останахме длъжни, приближихме се и нашият човек набързо смени тона. Абе отче, ние ти водим 30 интелигентни младежи на крака, отвори душата си и им покажи колкото може повече от светата обител. Така ли се печелят хора за вярата, бе? След като приключихме извади изпод расото си два телефона, говори и излезе от двора. Качи се на един мерцедес и отпраши за София, явно по важни божи дела. Изводите за домашно.

Качваме се до най-високата точка на морената зад манастира. В дъното ясно се очертава пътеката за утрешния преход. Слизаме в селото и правим разходка из него. Последни телефонни разговори с България по сателита. Ако всичко е наред, ще бъдем тук отново след шест дни.

На 14.10.2010 г. тръгваме нагоре. Преди това изнасяме багажа в края на селото, защото уличките са много тесни и мулетата не могат да минат с товар. Оттук нагоре пейзажът заприличва на лунен. Мяркат се полянки с изсъхнала трева. Навсякъде сипеи. По пътеката се срещат якове. Преминаваме последните каменни постройки. Тук носачът на ските реши да си поспи малко, защото предната вечер прекалил с „огнената вода”, та се наложи Лакпа да се връща и да го вкара в пътеката.

Не след дълго пътеката слиза в реката и свършва. Лакпа ни показва мястото на бивака – Як Карка (4390 м.н.в.). Има поляна на отсрещния склон, на около 100 метра от реката. Чудесно, значи пристигнахме. Само че къде е моста? Реката е широка около 10 метра, а мост няма. След малко пристигат и мулетата. Започва една суетня, да преминат ли, да не преминат ли. Водачът им ги насърчава, те се шматкат из водата, залитат. Ами ако падне багажа, мислете му, ще станете на кюфтета. Най-после първото преминава и всички останали го следват. Ние се кумим, водата е ледена. Лакпа предлага да ни пренесат. Абе братле, ти полудя ли? Как така ще ни носиш, ние да не сме фльорци?. Събуваме се бързо, опаковаме багажа в раниците и напред във водата. При първата стъпка направо ме удари ток от студ. Ивона мина първа, хили се и прави снимки. По средата на реката не знаех на кой свят се намирам. Най-после излязох на другия бряг. От студ не виждах къде стъпвам и пра-а-а-с в тръните. Те са толкова ситни, че два месеца по-късно още ги вадех от ходилата си.

След 10 минути сме на мястото за бивак. Опъваме палатките и се настаняваме в столовата да чакаме вечеря. Не след дълго и тя е налице.

Вечерята приключва и безпроблемното ни живеене до сега е нарушено. Водачът на мулетата ни съобщава, че те няма да могат да излязат до базовия лагер по сипеите и морените. Защо сега ни го казваш бе, братчед? Защо мълча в Phu, където можехме да реагираме и да правим реорганизации?

Равносметката: 1. Развали ни настроението; 2. Започнахме да обсъждаме различни варианти, дори и прекратяване на експедицията; 3. На Жорко и Цайко им се запалиха главите, все пак са ръководители и организатори; 4. Очертаваше се вариант работниците кухня и готвачът да носят товари до базовия лагер. Да, ама това става с пари.

Решихме да оставим нещата за сутринта. На трезва глава по-лесно се мисли. Само дето цяла нощ почти никой не спа. С Румен се въртим като крастави и обсъждаме какво ще правим.

Утрото дойде. Сутрешен тоалет с мокри кърпички и на закуска взимаме решение да продължим напред и да реорганизираме нещата в движение.

На 15.10.2010 г. мулетата се изнизват напред, след тях и ние. Вече е студеничко и сме облекли якетата. Движим се по една сравнително приятна долина. Още от самото и начало се вижда превала, където трябва да стигнем. Доста е далеч. Пускаш музика и напред. Вървиш, гледаш суровата хималайска красота, слушаш музика и в един момент се усещаш, че само вървиш. Най-после стигаме превала, долу се вижда базовия лагер – 5150 м.н.в. на вр. Брикути. Не след дълго сме там. Прекрасно място с езерце и с течаща вода. Тук се е разположила и холандска женска експедиция, чиято цел също е Сарибунг. Всяка участничка има персонален носач, персонална палатка и други екстри.

А какви „жени” само!!! Високи по 2 метра, грамадни и грозни. Нашите момичета в групата са кукли в сравнение с тях. За сетен път се уверявам, че българките са едни от най-красивите жени.

На вечеря решаваме как ще действаме сутринта. Освобождаваме мулетата и техните водачи за сега, а на 19 октомври отново ще ги ползваме, за да свалим багажа.

Тръгваме към нашия базов лагер, като прецизираме до минимум багажа. Работниците кухня, готвачът и Лакпа също носят багаж.

През нощта Жорко ни разбужда с Румен. Търси апарата за сатурация, защото Доки имал проблеми. Същият изкарва безсънна нощ. На сутринта не се чувства добре, има апнея. Деси ни информира, че цяла нощ се е задъхвал.

След закуска Доки решава да слиза надолу. Деси заявява, че ще го последва. Тя се чувства добре, но заедно са дошли и заедно ще останат, каквото и да става. Това е то ПРИЯТЕЛСТВО.

С тях тръгва един носач, оправят си багажа и поемат надолу. Ех, по дяволите, бяха толкова близо до целта. Ама в крайна сметка това е правилното решение. Така ме е яд за тях двамата, че не можаха да стъпят на върха.

Деси е мъжко момиче, винаги усмихната и никога няма да си остави магарето в калта. Абе, с две думи, можеш да разчиташ на нея.

На сутринта чакаме да се стопи снега навалял през нощта и тръгваме нагоре. Преходът е около 3-4 часа по дясната морена на ледника. Вече няма никаква растителност. Лунен пейзаж и от всички страни върхове. Стигаме до базовия лагер на Сарибунг (5370 м.н.в.). Приятно място, само дето езерото е пресъхнало, та се търси вода из околността. Отново завалява сняг. Някъде встрани от нас са холандките.

Обичайната работа. Разпъваме палатките. Готвачът започва да приготвя храна, защото оттук нагоре ще действаме сами. Момчетата от кухнята, които се преквалицираха в носачи слизат надолу, защото сутринта трябва да изнесат ските ни до ледника. Настанява ме се четирима в едната палатка – Жорко, Цайко, Милена и аз. В другата – Ивона, Еми и Румен (щастливец). В третата палатка – Лакпа и готвача. След приказки, спомени, смях и сън утрото идва. Отново е валял сняг.

Започваме приготовлението на багажа за нагоре. Румен ни съобщава, че се чувства много изморен и няма да продължи с нас. Правим опити да го навием да дойде, но той казва, че ще ни е в тежест и е по-добре да слезе. Ех, Румба добре си живяхме в една палатка, разделихме се и ето какво стана. Но шегата настрана, Румен е бил и друг път в Хималаите и много добре знае какво прави. Уважавам неговото решение.

И така, очертава се следната ситуация. Тръгваме за лагер 1 – Жорко, Цайко, Лакпа, Милена, Еми, Ивона и аз. Трябва да вземем две палатки, примус, газ и храна. То една храна, само шоколади и сушени плодове. Ще изкараме два дни на пост, важното е да имаме газ за течности. Въпреки прецизирането на багажа до минимум, раниците пак са големи. Май се разглезихме. Това с раниците както и да е, но най-неприятното беше вървенето с комбинираните обувки.

На 17.10.2010 г. тръгваме към лагер 1. Снегът се стопи и се образува една калчица, която лепне по Динафита и те стават сто кила. Това се търпеше, ама като влязохме в ледника по тия сипеи и камъни, които го покриваха отгоре, стана доста неприятно. Потрошихме си краката. Добре, че на помощ дойде емоционалният изблик  ”Да…………….. майката”. Вече виждахме носачите със ските. Уж са наблизо, вървим, а те все там си стоят. Най-после ледникът се изчисти. Всичко около нас е бяло, а в далечината се вижда част от върха. Лепваме коланите, слагаме ските и напред. Вдясно от нас по морената се движат Еми и Лакпа, които са без ски. Започва да става горещо. Чувстваме умора, явно движението в камънака ни взе силичките. Движим се по десния език на ледника. Пред нас вече ясно се очертава пътят към върха. С Милена и Ивона си приказваме откъде ще минем утре. Пред нас се вижда ледопад, но можем да минем със ските. След малко виждаме Жорко и Цайко на около 300 м пред нас. Стигнали са мястото на лагера – 5650 м.

Разпъваме палатките, слагаме примуса, Цайко приготвя течности. Оправяме си багажите и се настаняваме в палатките. Дъвчем сушени плодове, лапаме шоколади и пием течности. Дано времете се задържи както досега.

Ставаме рано, оправяме си багажа. Небето е синьо, слънцето огрява някъде над 6000 м., а студът щипе. Жорко ми дава шапка, защото от прецизност съм забравил моята и на „кабриото” му е студено. Взимаме течности в термосите и нагоре. Студът хапе пръстите на ръцете ми, та правя корекции в ръкавиците. Минаваме по сравнително безопасен път през ледопада. Над него слънцето сипе топлина. Цайко е доста напред. Всеки се движи според силите и самочувствието си. Еми и Лакпа са заедно, нали са без ски. Нашата четворка – Жорко, Милена, Ивона и аз се движим в пакет. Холандките се размърдват и всеки момент ще тръгнат от лагера. Не след дълго стигаме седлото, от което трябва да се отклоним наляво и да се движим по един доста разлят ръб към върха. От седлото се открива прекрасна панорама към Тибет и Мустанг.

Правим все по-големи почивки. Нали сме на над 6000 м.н.в. Снегът става по-дълбок и е като пудра. Поне спускането ще е добро. Но сега трябва да се качим. Цайко вече е горе. Лакпа и Еми напредват бързо. Става горещо, ските предателски приплъзват и снегът пропада, независимо че са преминали трима души преди теб. Някъде по средата на склона, след седлото, Цайко се спуска, като рисува със ските по снега. Спира при нас за малко, а после ние продължаваме напред. Той ще ни чака на седлото. След това го виждаме да се отправя по отсрещния склон, има време да го изкачи.

Връх Сарибунг – 6328 м.н.в. След малко ще се насладим на спускането.

Връх Сарибунг – 6328 м.н.в. След малко ще се насладим на спускането.

На 300 метра под върха сме, когато Лакпа и Еми идват при нас. Браво, били са горе и вече слизат. Холандките са на седлото. Най-после, в 11.00 ч. на 18 октомври сме на върха. Целувки, снимки и се приготвяме за спускане. Дишаме трудничко, уморени сме, а и сме на 6328 метра.

След около половин час на върха правим първите завои надолу. Само че след 4 -5 завоя спирам, защото въздухът не ми стига. Милена и Жорко са недостижими. Иснтинско удоволствие е да ги наблюдаваш. Ние с Ивона сме по-бавни. Холандките, като ни видяха, залегнаха като биатлонистки и наизвадиха едни фотоапарати. Събираме се всички на седлото и оттам за 10 минути през ледопада сме в лагер 1. Успяхме. Трябва да евакуираме лагера и да поемаме надолу. Уморени сме, но щастливи.

Разпределяме багажа по раниците, а погледите са отправени надолу. Понеже предстои сравнително леко и приятно спускане по ледника до морената, решавам да не закопчавам щраймерите на обувките. Всичко върви добре до първото падче, където спираме, за да изберем пътя между цепнатините. Аз спирам така, че излизам от обувките и си сядам на задните джобове. Оправям се бързо, този път ги закопчавам и продължавам надолу. След няколко минути спускането свършва и пред нас е морената с неприятните камъни. Свалям раницата, за да прикрепя ските и …. Изненада. Палатката липсва. Жорко ме гледа и пита какво става. Стана тя каквато стана, палатката е паднала от раницата някъде по ледника. Решавам да се върна обратно, за да я търся. Тръгвам по ледника твърдо убеден, че палатката е там, където паднах. Само че това „там” е на един час бързо ходене. Лакпа реши да се върне с мен. Ами открихме я – точно, където паднах. Само дето изгубихме два часа. Като слязох при Жорко и багажа, той ме успокои, че съм наваксал още малко височина.

На свечеряване, натоварени с всичкия багаж и ските слизаме в базовия лагер. Готвачът и носачите ни посрещат с топла супа и сок. Решаваме да слезем в базовия лагер на Брикути. На осветление, при лек снеговалеж към 22.00 ч. сме при Румен, уморени, но доволни.

На 19.10.2010 г. мулетата пристигат, евакуираме лагера и потегляме към  Phu. Решаваме етапите, които нагоре взимахме за два дни, надолу да ги взимаме за един. Надвечер пристигаме в селото и Лакпа ни настанява на покрива на къщата си. Последователно слизаме надолу до Кото. Време е за баня. Блаженство – топла вода, сапун, лоджът ни се струва като Хилтън.

След няколко дни сме в Похара. Тук ни чакат Доки и Деси. Мързелуваме в хотела, разходки, почивка и глезотии.

След още няколко дни наемаме бус, който да ни върне в Катманду. Всичко свърши. Излитаме за България.

Равносметката за мен:

– осъществих една от мечтите си, а именно да посетя величествените Хималаи

(а те, мечтите, вместо да намаляват, се увеличават);

– направихме първо българско изкачване и спускане със ски на Сарибунг –

6328 м.н.в.

– бях в приятна компания и в продължение на един месец се забавлявах с хора, които за мен ще останат завинаги ПРИЯТЕЛИ.

– преди да тръгна си казах: „Да ги видя Хималаите и да мирясам!”. А то, червейчето, колкото повече време минава все повече ме яде: ХАЙДЕ ПАК ДА ОТИДЕМ!

автор: Николай Панайотов

Related posts:

Виртуална игра в реално време
Враца, баце ...
Коледно парти 2017 г.

Отговори

Първо преминаване 9a+, Flash
Първо преминаване 9a+, Flash
Публикувано преди 4 дни

Адам Ондра, отново отвори нова глава в историята на катеренето. На 10 февруари 2018 година, той премина Flash "Super Crackinette"9а+ в Saint Léger du Ventoux - Франция. След катерене около две…

Първо преминаване 9a+, Flash
Тренировки и курсове по катерене през Февруари
Тренировки и курсове по катерене през Февруар…
Публикувано преди 3 седмици

В понеделник 5 февруари от 19:30 часа започваме курс "Усъвършенстеване", предназначен е за катерачи, които са минали начален курс и могат да катерят на долна осигуровка. Насочен е към подобряване…

Тренировки и курсове по катерене през Февруар…
Курсове и тренировки по катерене през м. Януари
Курсове и тренировки по катерене през м. Януа…
Публикувано преди 1 месец

След почивните дни на 8 януари (понеделник) от 19:30 часа започваме с курс „Усъвършенстване“ (повече инфо тук) курсът е подходящ за катерачи, които са преминали начален курс и желаят да…

Курсове и тренировки по катерене през м. Януа…
Катерене в Турция
Катерене в Турция
Публикувано преди 2 месеца

Работно време по празниците
Работно време по празниците
Публикувано преди 2 месеца

Залата по катерене в НСА ще работи до (петък) 22.12.2017 , след коледа и нова година ще отвори във (вторник) 02.01.2018 г. Картите на посетителите за новата година ще бъдат удължени…

Работно време по празниците
Снимки от коледното парти 2017 год.
Снимки от коледното парти 2017 год.
Публикувано преди 2 месеца

Коледно парти 2017 г.
Коледно парти 2017 г.
Публикувано преди 2 месеца

Няма как да завършим 2017 г. без едно от най- важните събития за годината КОЛЕДНОТО ни ПАРТИ. За втори път ще празнуваме извън залата за катерене и сме запазили  „Cozy bar“.

Мястото…

Коледно парти 2017 г.
Катерене на скали – Лакатник
Катерене на скали – Лакатник
Публикувано преди 2 месеца

Катеренето е подходящо за катерачи, които са преминали обучение по катерене на изкуствена стена и желаят да подобрят своите знания относно катеренето на скали. Обучението се извършва по спортни маршрути…

Катерене на скали – Лакатник
Какво трябва да знаете за карабинерите
Какво трябва да знаете за карабинерите
Публикувано преди 3 месеца

В осигурителната верига свързваща катерача с партньора, който го осигурява, карабинера е един от елементите, изискващи най-голямо внимание. Въпреки, че повечето катерачи сляпо му се доверяват, неговата употреба изисква повишено…

Какво трябва да знаете за карабинерите
Шона Кокси и Лия Крейн. Тренировки в Калифорния
Шона Кокси и Лия Крейн. Тренировки в Калифорния
Публикувано преди 3 месеца

PreviousNext